В края на годината всички правят някаква равносметка на изминалата и трупат обещания за бъдещата. Ето и нашият списък с грешки и случайни попадения по месеци:
През януари 2008-ма все още се сбогувахме с мисълта да теглим непосилни кредити за кенеф с тераса (или както обичаха да рекламират брокерите – просторен двустаен) в Люлин и узрявахме за идеята на свободата – къща с двор в околностите на София. Това беше и времето, когато започнахме първите си преходи до близки и не чак толкова селца и паланки… с надеждата да намерим парцел по джоба ни, а защо не и направо къща с всички екстри на безсрамно ниска цена. Разходихме се до с. Железница, за да установим, че там ни харесва, но цените са високи, а пътят – дълъг и гаден, както и да осмислим, че вилна зона на 8 км от селото изобщо не си струва дори губенето на време в огледи. От тогава се заклехме да не забравяме фотоапарата, защото втори път може и да няма.
Февруари и март бяха месеците на целенасоченото търсене. Оказа се, че интернет има навсякъде, но канализация – не, а близостта до София като километри съвсем не означава удобен и редовен транспорт. Разгледахме с. Кътина до Нови Искър и това беше първото място, което ни хареса дотолкова, че да звъним на обяви и да се срещаме с брокери. Оказа се, че фотоапаратът ни не “пали” при минусови температури, за това и първите снимки са от следващото ни ходене там. Първата ни среща с брокер не беше съвсем губене на време – имахме екстремно спускане по кътинските улички, както и една непланирана разходка до с. Богьовци, където според него се намирал парцелът-мечта за нас. Е… отметнахме и тази дестинация – без сделка.
Разгледахме Волуяк и бързо го отписахме като подходящо място за живеене. Близко е, стига се с градски транспорт, но като съотношение “цени/качество на живот” беше толкова под останалите села, че дори и снимки не направихме. За това пък тъкмо липсата на удобен траспорт ни отказа дори и да разгледаме в.з. Клисура до Банкя, въпреки доста изгодните предложения, подплатени с красиви кадри от там.
Изобщо март беше периода на най-активното ни търсене. Тогава ни хрумна, че може би Костинброд също е добър вариант, а след като сме стигнали до там, защо да не разгледаме и с. Драговищица – само на няколко км от Костинброд и с доста по-ниски цени на имотите. В тази посока обмисляхме и гр. Сливница, но докато се чудехме дали изобщо имаме желание да се отдалечаваме толкова, решихме да се разходим навътре по Искърското дефиле и се влюбихме дотолкова, че заседнахме там 🙂
Този път подходът ни беше различен. Определихме си най-отдалеченото място, до което искаме да стигнем по линията на влака и започнахме оттам. Реброво се оказа живописно и чисто селце, което дори и в ранната пролет изглеждаше красиво, в Луково се чувствахме чудесно, но ни притесняваше, че е почти вилна зона, за това пък във Владо Тричков ходихме цели 3 пъти. И сигурно щяхме да се набутаме да купим парцел там, ако на Прасунсен не му беше хрумнала гениалната идея да ме примами да се разходим до Своге (с обещание да минем на връщане през Кътина, за да компенсирам с липсващите ми снимки).
Април беше изцяло посветен на Своге и на опитите ни да си намерим “идеалното-место-за-живеене-там-за-което-ни-стигат-парите”. Вече знаехме какво точно търсим: парцел в регулация на не повече от 30 мин пеша от центъра на града, с ток и вода, желателно и канализация… и улица, на която нямам нужда от спирачки на обувките, за да не тръгна да се търкалям надолу. Разгледахме около 10-тина предложения и намерихме пресечената точка между разума и сърцето, така че около Великден вече бяхме горди собственици на нашата слънчева полянка с форма на усмивка 🙂
Май и юни бяха загубено време. От една страна проучвахме вариантите за сглобяема къща и ходихме да разглеждаме вече построени такива, от друга – бяхме останали с впечатление, че за да сключим договор с фирма да ни построи такава, трябва да имаме предварителни договори с ЧЕЗ и местното ВиК.
През юли също не мръднахме напред. Прасунсен беше в Индия, от където успя да се включи с едно материалче за дворните бараки и постави началото на рубриката “Направи си сам”. От нервниченето ме спасяваха единствено моите скици за обзавеждане на спалня с мини размери и дискусиите за най-добрата технология за строеж на къща, но в затова пък открихме много интересни хора, с които дори и в споровете се научава нещо полезно.
Август и септември бяха месеците на разочарование и съмнения. Цените на сглобяемите къщи се изстреляха нагоре, започнаха фалитите на банки отвъд океана… и затягането на кредитната политика у нас. Преференциалните уж условия на известна банка се оказаха толкова неизгодни, че 3-те дена срок, които си оставих за отговор бяха повече от уважение към усилията на кредитния ми инспектор. Започнахме да обмисляме и други варианти за строеж – не изискващи цялата сума кеш.
В замяна на това обиколихме родните си места и близките им околности и верни на принципа да представяме подходящи за уморени граждани извънградски населени места, се отчетохме с един материал за с. Стефаново, съвсем близо до Добрич.
През октомври и ноември почти не сме писали по същество за нашите търсения и проблеми, но темите, които споделяхме, косвено бяха свързани с тях. Преосмислихме позицията си за монолитното тухлено строителство – с всичките си недостатъци, това е технологията, която позволява строеж “на части”, разтеглен във времето… според доходите и атмосферните условия. Поръчахме си проект за малка къща и с нетърпение (и в пълно неведение относно крайния резултат) изчакахме да стане готов, докато се ограмотявахме относно законите. Намерихме подходящо място за споровете относно различните видове строителни технологии и на малките обяви, които периодично се появяват (и съответно се губят назад по страниците).
Декември беше време за търчане по институции, чакане на разрешение за строеж и осъзнаване на идеята, че понякога най-умното нещо, което можеш да направиш, е да не правиш нищо. Защото от лятото до сега цените на материалите и труда в строителството са паднали доста и както утешително ме потупа по рамото един познат строителен инженер: “Радвай се, че ви е липсвал опит да задвижите бързо строежа още през лятото. Щяхте да се набутате двойно…”
Късметът на новака? Хммм… ще видим това през 2009-та 🙂
Как не сме се засякли в Своге? Бяхме март там и след голямото вдигане на цената на имота, който харесахме 3 седмици по късно си купихме къща с двор в Германия. Хайде стягайте багажа и идвайте, търсим си още добри съседи.
Хех, съмнявам се, че с парите, които сме заделили, някъде може да се купи свястна къща с двор…
Но добри виртуални съседи обещаваме да бъдем :))
Е…дебелата черта,теглена напряко през списъка с екзотични строителни технологии май е най-правилното решение от последната година.Че като си спомня в какви неща се бяхте забили…глина,слама,кВо беше там още…
За тухлите…не се заблуждавайте така…че позволяват “някакво” разтегляне във времето-позволяват.Ама не е чак толкова много времето.Основната конструкция така или иначе я вдигаш накуп с все покрива.Това,което можеш да влачиш,са ти довършителните работи.Те са хем най-скъпи,хем голяма част можеш да си правиш ти.
Абе не сме се отказали съвсем от екзотичните строителни материали… допълнителнителните постройки сигурно ще са такива. Просто основната сграда (достатъчно малка като квадратура, че да не ни стигне в един момент) ще е тухлена с бетонов фундамент – гаранция ще намерим някой да ни я направи относително читаво и няма проблем с узаконяването.
А за разтегляне във времето имахме предвид точно довършителните работи. Ама… до седмица-две ще си вземем разрешителното за строеж и ще постнем конкретните параметри вече. С идеи кое какво ще се прави първо и как 🙂