Отдавна планирахме да възобновим еднодневните влакови пътешествия, а каква по-подходяща дестинация от железничарския център Мездра? Тръгване към обяд и прибиране привечер, по много живописния път през дефилето и с достатъчно време за разглеждане на малко градче плюс похапване в местна кръчма. Изчакахме първата суха слънчева събота и потеглихме.

Пътуването с влак точно по този маршрут би трябвало да е доста приятно преживяване, но по всеизвестни причини не ни се получи. Прозорците на влака не бяха мити от поне петилетка и почти нищо от разкошните гледки не видяхме, в замяна на това в толкова топъл ден имаше парно.

Гарата в Мездра, също както и в Своге, си е баш в центъра. Слизаш от влака и вече си на “стъргалото”, което си е известно удобство, ако не живееш точно там.

Прави впечатление, че достолепната архитектура е от 30-те години на XX век. С дарения са построени църквата „Св. вмчк Георги Победоносец“ и училище “Хр. Ботев” в центъра. Някои от по-интересните и запазени стари къщи също са с дата 1932г. Централните части на града са добре озеленени и с удобни пешеходни зони.

Всъщност Мездра е идеален град за велосипеден транспорт – равен и неголям като площ, скромно улично движение и без така дразнещите паркирани по тротоари или на платното автомобили. В центъра на града има табло с вело маршрутите и в околността.

Иначе из Мездра витае някакъв деветдесетарски дух. За кратко пътуване назад във времето е приятно и забавно.

Мездренци изглежда са големи фенове на гроздето, защото пред доста жилищни блокове видяхме асми. Интересно е дали съседите съвместно правят и виното си и има ли дегустация по входове? С Прасунсен още не сме успели да си засадим лозе в двора и почти им завидяхме.
И точно на входа на панелен блок успяхме да мернем един типичен грузински графит – с вино, грозде, достолепни мъже с бради и манастир в далечината :D.

Естествено, градското пешеходно обикаляне винаги ни докарва неистов глад с жажда и една огромна част от методичното обхождане на улиците е в търсене на подходяща кръчма за чревоугодници, които не ядат месо. И тук вече ударихме на камък – събота, тук затворена пицария, там е просто кафе-бар и не сервират храна… Погледнахме на няколко пъти белите покривки на хотелския ресторант, но доста силно ни лъхаше на Балкантурист и не се престрашихме. Накрая попитахме и ни показаха някаква дървена постройка, срамежливо скрита встрани от хотела. Също здрав деветдесетарски дух, даже музиката и менюто не бяха променяни оттогава :). Но ни нахраниха обилно за скромни пари. И пак, по традиция, впечатлението ни от заведението се развали, когато се наложи да разтоварим бирата в тоалетната му.

Хареса ни и е вероятно да повторим Мездра, ако киното в града все още работи.

Обичам разходката по никое време по празници, защото всички тюфлеци са яко замасени и улиците са наши. Така колоездихме из Младост на един 1 Януари и беше все едно бомба бе паднала. Така е и в Своге на Великден, особено при ситен дъжд и ракиено време.

Тъкмо с Прасунсен обсъждахме, как за разлика от Дъблин, по нашите ширини валне ли малко дъжд и всички се изпокриват или се качват в колите… и го видяхме. Старец с костюм, прилично колело и чадър в едната ръка.

Докато се набутам да извадя фотоапарата и ни отмина. След него профучаха селяни с коли (от тези особи, дето няма да намалят, за да не те изпръскат) и докато го ожалвахме при тази липса на химическо чистене в близките 30 км… той взе, че се върна. Без чадъра, ухилен до уши, даже ни помаха :). Не знам защо ми хрумна, че сигурно не е българин.

Когато бях малка, всички момчета на нашата улица имаха лагерни колички. По-отворените си ги правеха с кормило от детски велосипед и колелца от ролкови кънки. Сигурно от 20 години не бях виждала деца да си играят така на улицата.

Шантаво ирландско време – през 10 мин се сменят ситен дъжд, силен дъжд и слънце изпод оловни облаци. А по нашите улици има само деца, странни  старци и откачалки като нас. Вървиш, дишаш дълбоко и се усмихваш на пролетта наоколо. И се чудиш къде, аджеба, са живите хора.

Когато по Коледа пристигнах в Бургас, заварих целия център разкопан и в кал, с импровизирани мостчета, по които изтупани мацки отчаяно се опитваха да не наклепат ботушките си и нервни продавачки в околните магазини. Половин година по-късно от разкопките няма и следа, съкровищата са открити (добре де, не са открити тук, но можете да ги видите и тук до края на август), а жителите и гостите се наслаждават на обновения (и вече без никакви условия пешеходен) център 🙂

Тротоарите

Всъщност двете централни улици и някои от прилежащите им къси пресечки са направени изцяло пешеходни, в тротоарни плочки с тук-там вградени осветителни тела. Стоянките за велосипеди са кът и са пределно минималистични, не че някой би рискувал да си остави колелото на тях, ако не бяха точно в обхвата на камерите на банката.

Появила се е и някаква арка със св. Николай, за която ми е малко трудно да преценя добавя ли някаква стойност за града, но хората май й се радват.

Когато баща ми попита “А видяхте ли компаса?”, очаквах да има предвид някакво съоръжение от сорта на градски часовник, а не мозайка на паважа около шахтата и минахме няколко пъти през него, навирили погледи в околните сгради 🙂

Пейките

Когато човек върви гордо на 2 крака, се изморява, а умореният човек трябва да има къде да седне и да си почине. Пейки в центъра на Бургас и в Морската винаги е имало, но сега вече има възможност абсолютно всички пешеходци, намиращи се в един и същ момент на главната, да намерят място за сядане, ако някой подаде команда “Седни!” Без майтап 🙂

Пейки вече има достатъчно, в най-различни конфигурации, модели и форми и едва ли има някой недоволен от това.

Велоалеите

По крайбрежната и в морската винаги са се борили за лично пространство колоездачи и пешеходци, така че жълтите линии едва ли променят много нещата… В общи линии хората се стараят да спазват ограниченията им, дори и когато са опънати пределно идиотски на завой по тясна алея.

Алеите изглеждат пусти, защото имах достатъчното търпение да изчакам момента без хора по тях. Обаче ми стана неудобно да снимам повече този млад татко с детската седалка и не можах да видя на практика как се кара с бебока отпред.

Бункерът, любимото място за срещи от ученическите ми години е пребоядисан като клоун и едва го познах 🙂

И разни други (некатегоризирани) неща

Като срещата по плажен волейбол между Английската и Руската (не знам кой грабна купите накрая, не бях аз), поставените навсякъде из Морската градина кошчета за кучешки отпадъци, на които за чудо никой не беше окрал торбичките, парковите фитнес уреди и някакви забавни табели, които съзерцавахме, докато чакахме да се извали проливния дъжд.

Хареса ни. Винаги съм обичала центъра на Бургас и Морската градина, но не мога да си кривя душата – след това преобразяване е много по-добре.

В събота направихме една лека вело-екскурзия до с. Герман. Селото на практика си е квартал на София – от другата страна на околовръстното, срещу Горубляне. Има градски автобус и маршрутки, и пешеходно може да се стигне до Горубляне за 5 минути.

До Герман ходя често с колелото, но обикновено карам в посока манастира, където има добри гледки и почти няма коли. С Кот обаче решихме да минем през самото село. Видяхме къща от дървени трупи, каквато искахме да строим и ние:

Преди години офертите и снимките на родните фирми ни отказаха от тоя тип къщи. Тази обаче изглеждаше много добре изпълнена.
В селото има още доста хубави монолитни къщи и добре поддържани дворове.

За да съкратим малко пътя решихме да се приберем през Панчарево, което през моста над езерото се достига за пет минути. Селският плаж на Панчаревското езеро не заслужаваше да хабим време и “лента” за снимки 😀 Не мога да си обясня какво намират хората в тоя квартал, като изключим близостта до града.

Прибрахме се през Горубляне, където видяхме някои доста хубави къщи:

Както и кръчма с надпис “Готвени ястия – скара, супи, салати”.

Надписът ни привлече и спряхме. Пристигна сърдита сервитьорка:

– К’во искате?
– ?!..Ми… меню няма ли?
– Няма!
– А какво има?
– Ми няма нищо за ядене!
– ?!?

Така поехме към следващия ресторант, който примамливо беше отворил широки врати. И не работеше 😀 Приключихме с горублянските кръчми за днес, а може и завинаги.

Накрая хапнахме почти у нас – в пица Кастело в Младост 3, където ни посрещнаха с усмивка и нахраниха с добри пици и оранжада:

Преди две-три седмици решихме да разнообразим рутинната проверка на къщата в Своге и да отскочим до с. Гара Лакатник преди това. Безспорно пещерняци и катерачи има какво да намерят там, но ние няма да се спираме много на темата за природните красоти. Първо, те са разгледани много по-добре в други сайтове, второ, в нашия блог обичайната тема се върти около това става ли едно място за заселване на градски хора или не. За Лакатник отговорът е по-скоро не, въпреки че селцето е много симпатично.

Автогарата, а и пейзажът наоколо определено ме подсетиха за Градът, в който никой не слизаше. За щастие не срещнахме героите му 😀

Иначе в селото има доста симпатични къщички, които могат да изглеждат впечатляващо на фона на скалите.

Ето и една във възрожденски стил, с малко буренце пред входа.

Селският “кооп” магазин не работеше в неделя. Не работеше и единствената кръчма, като изключим двете гарови кафенета. В едното пихме чай и ядохме пържени картофки, от бланшираните. Все пак е добре, че имаше и това 🙂

Помислихме тази къща за кръчма и се разбързахме към нея, но не беше. Все пак срещнахме две деца с покупки, които казаха, че има един отворен магазин в селото дори и в неделя.

А ето и един от хвърчащите “гаражи”, каквито съм виждал само по дефилето. Предполагам всеки, който е чувствителен на тема шофьорска чест, трябва да се научи да паркира в такъв гараж 😀

В Лакатник се продават безумно евтини имоти, но въпреки това едва ли представляват интерес за хора в активна възраст. Селото е прекалено малко, няма бизнес, и е далече от големите градове. Не видяхме суичове и кабели на интернет доставчици. Не видяхме дори и аптека. След разходката там Своге ни се видя като мегаполис 🙂

Отдавна ни е мерак да се измъкнем с колелетата извън София, но понеже и двамата сме си пишман велосипедисти с бюджетна екипировка, неминуемо възникваха въпросите: ще издържат ли Drag-овете на дълъг път, ще издържи ли Котката да се търкаля без да мрънка и най-важното: ще издържи ли Прасето да слуша мрънканиците на Котката.

Е, оказа се, че има дестинация, която ни е съвсем по силите: село Лозен, на 15 км източно от центъра на София  или грубо 10-тина км велосипедно от наше село Младост  (според гугъл мапс, от където си разпечатахме маршрута). Екипирахме раниците си с резервна гума, инструменти, помпа, пак инструменти, дебели дрехи в случай, че завее и зафучи… и потеглихме.

Минахме през Горублянската автоборса, оттам на Цариградско шосе, после трябваше да е по някакъв стар Лозенски път, който на отиване пропуснахме и удължихме пътя с 2-3 км… и накрая през един доста уморителен баир, след който изплезили езици и с единствената мисъл да открием местната кръчма (както винаги) най-сетне се нахендрихме в центъра на село Лозен.

(центърът на Лозен с храм “Св. Атанасий” – ако съм запомнила вярно)

Кръчмите

Човек очаква, че в центъра на едно село ще се намира и най-хубавата му кръчма. Видяхме една, точно срещу църквата, до чешмичката… и на външен вид изглеждаше доста приятно заведение – зеленина, дворче със свободни маси бол, плътна, шарена и каквато искаш сянка.  Заплюхме си заведението и се поразходихме малко наоколо, просто за да видим ще намерим ли някое друго… така де, време да тестваме всички нямахме, Прасунсен трябваше да се прибере до 18 часа. Не открихме друга, пощракахме малко къщи и пейзажи и се върнахме да похапнем.

Е да, но заведението се оказа пълно разочарование. Чакахме около 15-тина минути, докато разберем, че всъщност сервитьор няма и е на самообслужване (вида му вътре изобщо не предполагаше такова нещо, ама нейсе…). Опитите ми да си поръчам някаква по-сложна от шопска салата (примерно гръцка) се увенчаха с неуспех, а безмесни и рибни ястия  изобщо не фигурираха в менюто (което четеш вътре на бара, докато си поръчваш). В местната лозенска кръчма наблягаха на кебапчетата, пържените картофи и алкохола. А, да… и на чалгата – сравнително тиха навън, но не по-малко досадна. Поне тоалетната беше чиста.

“Добре де, какво чак толкова очакваш – селска кръчма” – ще каже някой. Е да, ама не – за тези 2 години сме обиколили достатъчно селца около София, доста по-мизерни и бедни, но в селските кръчмите сме се радвали на вкусно хапване и радушно посрещане.

А селото далеч не е бедно – видяхме големи, добре поддържани къщи, сравнително свестни и все асфалтирани улици. Изглежда доста приятно за живеене местенце и цените на имотите там съвсем не са ниски.

Шопски барок

Така Прасунсен нарече една местна архитектурна особеност: да се мешат стилове като шопска салата и да се зарязват къщите с години недовършени. Добре де… убедете се сами:

Симпатични къщички

Критиките бяха до тук – всъщност в Лозен има доста приятни къщи. Повечето като че ли са дело на един архитект или като взети от типови проекти (изглеждат прекалено еднакви), но в случая едва ли е чак толкова лошо. Изглеждат далеч по-стилни от съвременните си съседи.

	Слънчеви, големи тераси. Семпло и приятно… и строга леля, която ни се скара, че снимаме 🙂
	Тази къща беше на една тиха уличка точно до игрището на училището. Шарката по ръба пасва перфектно с облицовката на приземния етаж, с парапетите на терасите… дори с орнаментите на оградата. Мислено е за детайлите. Губера малко разваля впечатлението, ама… 🙂
	И да не кажете, че само бели къщи харесваме… това е единствената в цвят “кюлотите на баба”, която изглеждаше приятно. Защото около 500 метра нататък видяхме една, на която всяка стена беше в различен оттенък на розовото.
	Това миниатюрно, скромно къщенце също ми направи добро впечатление. Изглеждаше доста грижливо поддържано, двора също.

Летящата чиния

Идея нямаме какво ще трябва да представлява този строеж, но изглежда забавно :). И се чуваха звуци от усилена строителна дейност, без майтап.

Общо впечатление

Спор няма, хареса ни. Тихо, спокойно и много зелено. По улиците имаше много играещи деца и майки с деца. На една от улиците видяхме училищен двор с голямо игрище, селото си има и детска градина. На няколко места имаше работещи чешмички, детски кътове, достатъчно работещи и в събота магазинчета.

Прибирането

Пътят в обратната посока се оказа доста по-лек. Докато на идване качвахме баира, съжалявах горчиво, че ме домързя да си смажа веригата… на същия баир надолу съжалих, че не си погледнах и спирачките преди тръгване 🙂

Времето беше чудесно и горещо: единия от нас изгоря на лапи… другия на копитца 🙂

Магистралните труженички по пътя бяха на видима възраст 45-50 години и си говореха за зарзават и рецепти за зимнина.

Никак не обичаме в почивните дни да се водим по график, разписание и предварително начертан маршрут. След като се разходихме из Кладница (за което писах по-рано),  съвсем спонтанно решихме да повървим до съседното село – Рударци. Все още беше светло и слънчево и времето беше много приятно – точно за хубава есенна разходка 🙂

И още след табелата забелязахме местното феодално имение. В розово и сиво, с 3 реда бодлива тел и ограда на 2 нива – типичен замък 🙂

Рударци също си има портал – rudarci.com. Ако се бяхме подсетили да го посетим, преди да тръгнем в тази посока, може би щяхме да знаем, че улицата, по която вървим, не е пътя за София, а този за Перник 🙂

Архитектурата 🙂

Рударци е по-богато и голямо от Кладница, личи си по къщите още от началото на селото.  Улицата, която обходихме, беше с хубави постройки, поддържани дворове и по-сериозни огради. В тази си част напомняше повечко за предградие, отколкото за село.

	Обикновено крайните къщи са най-невзрачни, но тук ни изненадаха с мащабите на строителството веднага след табелата на селото 🙂
	Това беше къщата, която ме накара да я съзерцавам най-дълго. Толкова се мотах около нея, че слънцето започна да се скрива… Банална архитектура, но семплия вид, леката ограда и просторния двор на залез слънце ми действаха много успокояващо 🙂 В общи линии по цялата улица бяха стройно наредени подобни къщи, които само отдалеч можеш да хванеш така “самотни”.
	А тази беше най-интересна. Определено не беше стара, но собствениците й се бяха постарали детайлите да са изпълнени максимално автентично.
	Стълба към нищото. Всъщност къщата е долу, в ниското, но винаги се впечатлявам от тези стръмни стълби и площадки без парапет, които срещаме навсякъде по по-планинските софийски села. Дори и без да си на 2 ракии… достатъчно е да отидеш на гости в тъмна безлунна нощ в такава къща и рискуваш да се озовеш потрошен 3-4 метра по-надолу.

Магазини и заведения

Магазини срещнахме достатъчно, дори и по време на кратката ни разходка по 2 улици, но местните кръчми за съжаление ги изпуснахме. Беше почнало да се стъмнява и да става студено, а ние бяхме гладни и мечтаехме за тоалетна.

	Сравнително голям и добре зареден супермаркет.
	Или бившия смесен магазин, превърнат… отново в смесен магазин,  с ретро табела 🙂
	В селото имаше някакъв изоставен от години масивен строеж на нещо, напомнящо за евентуален МОЛ “Рударци” – явно строено в последните години от соца. Не знам защо не съм го снимала, в замяна на това на разклона до спирката на маршрутката хванах в кадър последния ни опит да хапнем и пийнем в Рударци – табелата на бивша, също отдавна несъществуваща пивница.

В крайна сметка ни достраша да рискуваме и се метнахме на маршрутката за София. И чак когато тя сви по съвсем различен път схванахме, че сме видяли много малко от селото, а централната част е в съвсем друга посока 🙂

Рударци изглежда приятно място и определено ще го посетим отново – успяхме да видим съвсем малко от този район.