Категория: Дестинации

С БДЖ до Мездра

Отдавна планирахме да възобновим еднодневните влакови пътешествия, а каква по-подходяща дестинация от железничарския център Мездра? Тръгване към обяд и прибиране привечер, по много живописния път през дефилето и с достатъчно време за разглеждане на малко градче плюс похапване в местна кръчма. Изчакахме първата суха слънчева събота и потеглихме.

Пътуването с влак точно по този маршрут би трябвало да е доста приятно преживяване, но по всеизвестни причини не ни се получи. Прозорците на влака не бяха мити от поне петилетка и почти нищо от разкошните гледки не видяхме, в замяна на това в толкова топъл ден имаше парно.

Гарата в Мездра, също както и в Своге, си е баш в центъра. Слизаш от влака и вече си на “стъргалото”, което си е известно удобство, ако не живееш точно там.

Прави впечатление, че достолепната архитектура е от 30-те години на XX век. С дарения са построени църквата „Св. вмчк Георги Победоносец“ и училище “Хр. Ботев” в центъра. Някои от по-интересните и запазени стари къщи също са с дата 1932г. Централните части на града са добре озеленени и с удобни пешеходни зони.

Хотел. За всеки случай, ако те сполети стачка на БДЖ и не успееш да си тръгнеш от тук. училище “Хр. Ботев”  Дом на железничаря. Естествено :) църквата „Св. вмчк Георги Победоносец“  една от малкото добре поддържани стари къщи в центъра Паркът между 2 улици Паркът. Една от приемливите статуи. Доста сбъркан строеж отзад. Паркът. Детски фитнес кът. Паметник на онзи с горелката на главата, ръчкащ мършаво драконче с пръчка. Вероятно единствената детска градина, за това пък огромна. Табло с вело маршрути в околността Старият автомобил в ролята на градинско джудже. Или великан :D

Всъщност Мездра е идеален град за велосипеден транспорт – равен и неголям като площ, скромно улично движение и без така дразнещите паркирани по тротоари или на платното автомобили. В центъра на града има табло с вело маршрутите и в околността.

Иначе из Мездра витае някакъв деветдесетарски дух. За кратко пътуване назад във времето е приятно и забавно.

Мездренци изглежда са големи фенове на гроздето, защото пред доста жилищни блокове видяхме асми. Интересно е дали съседите съвместно правят и виното си и има ли дегустация по входове? С Прасунсен още не сме успели да си засадим лозе в двора и почти им завидяхме.
И точно на входа на панелен блок успяхме да мернем един типичен грузински графит – с вино, грозде, достолепни мъже с бради и манастир в далечината :D.

Лозе пред блока. Интересно, правят ли комшийско вино? :) Интересно съчетание от асма и уведомителна антипаркинг табела Тук лозичките са още малки, но към конструкцията е подходено с нужната сериозност : градски стенописи в грузински стил

Естествено, градското пешеходно обикаляне винаги ни докарва неистов глад с жажда и една огромна част от методичното обхождане на улиците е в търсене на подходяща кръчма за чревоугодници, които не ядат месо. И тук вече ударихме на камък – събота, тук затворена пицария, там е просто кафе-бар и не сервират храна… Погледнахме на няколко пъти белите покривки на хотелския ресторант, но доста силно ни лъхаше на Балкантурист и не се престрашихме. Накрая попитахме и ни показаха някаква дървена постройка, срамежливо скрита встрани от хотела. Също здрав деветдесетарски дух, даже музиката и менюто не бяха променяни оттогава :). Но ни нахраниха обилно за скромни пари. И пак, по традиция, впечатлението ни от заведението се развали, когато се наложи да разтоварим бирата в тоалетната му.

Хареса ни и е вероятно да повторим Мездра, ако киното в града все още работи.

 

Стария Добрич и други илюстровани приказки

Четирите дена почивка (два от които път с камили… така де, БДЖ) минаха. Гледам си снимките от 2-те населени места, където се шматкахме в жегите и се чудя защо преди 4 години, на предното ми идване тук съм пропуснала да спомена впечатления. А то не е като да няма.

Добрич е град, където човек може да изкара една доста приятна няколкодневна отпуска. Спокойно, много зелено, с широк пешеходен център, доста приятни места за хапване и пийване. И достатъчно места, където жените да блеят, а мъжете да нервничат – за всички, които не могат да си представят почивката без пазаруване – магазини бол. През 2008-ма, когато за пръв път ходих в този град центъра се ремонтираше и не беше толкова спретнато, но сега ми се стори различно – по-курортно някакво. Почти като в любимия на сърцето ми Бургас 😀

Единственото непроменено нещо е архитектурно-етнографският музей „Стария Добрич” – дълбоката сянка на дърветата, тишината, каменния плочник и белите варосани магазинчета са си същите като преди.

Момичето с шевиците

Разходка в събота из “Стария Добрич” не е добра идея – част от магазинчетата не работят, а други затварят по-рано. Отново не успях да пия сироп от сиропчийницата – онези странни съоръжения  от детството с месингови тръби, кранчета и яркоцветните сиропи в стъклени буркани. При следващата визита там ще включа непременно и делничен ден, защото определено си струва да се види всичко.

       

Всички дюкянчета ми бяха интересни, но май при момичето с шевиците се задържах най-дълго и се върнах няколко пъти. Нямах нужда от нищо, но си тръгнах с кръгла чантичка от кадифе, вълна и плетени гайтани за зимното палто, като платих доста скромна сума за огромното количество ръчен труд в нея.

Дюкянчето с шевиците си има страничка във Фейсбук. За останалите забележителности в музея на открито инфото е много оскъдно – има по няколко думи и снимки в официалния общински сайт, в официалното туристическо недоразумение и в разни частни информационни портали.

Тотемите в парка

Парк Свети Георги в Добрич е един от най-старите в България, открит е през 1867г. Принципно градските паркове са мястото, където мога да убия един цял ден, а има ли локва (река, езеро, море) и повече. В този имаше 2 от 3 – през парка минава “Сухата река” и има плавателно изкуствено езеро, а на нас ни бяха останали само 2 часа привечер. Но това, което има само в този парк са дърворезбованите върху отрязани сухи дървета тотеми. В смисъл… може и другаде да има подобни, но няма да са същите – всяко украсено с резба и грънци дърво беше само за себе си.

   

И докато ми обясняваха, че интересното изкуство е безвъзмездно дело на някакъв ентусиаст, с разрешение на парковата управа… взехме, че го срещнахме. В действие, дълбаейки поредното дърво (видео има тук).

Пищов-къщи в Стефаново

Неделята прекарахме на вилно гости в село Стефаново. И въпреки че сме ходили вече там преди 4 години и шматкахме с фотоапарат надлъж (повече, защото е дълго) и нашир (само няколко улици) из селото, успях да забележа особености от селския пейзаж, които съм пропуснала предния път.

Повечето по-стари къщи бяха с някаква по-специфична и непривична за мен архитектура, различна от планинската. Зачудих се дали няма някакво румънско влияние и попитах стар добричлия… оказа се, че това са типови проекти за селски къщи от 60-те и 70-те, по които са градени селата на калъп. Или по-скоро “на пищов”, защото погледнати в равнина на скиците, точно на това напомнят.

Предимно едноетажни, този фасон къщи лесно се дострояват с някоя друга стая при увеличаване на семейството. Просто удължаваш дръжката или дулото на пищова :). Малките прозорчета при кара-тавана горе служат за вентилация: напролет ги отварят, за да се махне влагата от таванското и се затварят наесен.

Май достатъчно впечатления за толкова кратка почивка.

Ирландско време в Своге, вело-старец и детско рали

Обичам разходката по никое време по празници, защото всички тюфлеци са яко замасени и улиците са наши. Така колоездихме из Младост на един 1 Януари и беше все едно бомба бе паднала. Така е и в Своге на Великден, особено при ситен дъжд и ракиено време.

Тъкмо с Прасунсен обсъждахме, как за разлика от Дъблин, по нашите ширини валне ли малко дъжд и всички се изпокриват или се качват в колите… и го видяхме. Старец с костюм, прилично колело и чадър в едната ръка.

Докато се набутам да извадя фотоапарата и ни отмина. След него профучаха селяни с коли (от тези особи, дето няма да намалят, за да не те изпръскат) и докато го ожалвахме при тази липса на химическо чистене в близките 30 км… той взе, че се върна. Без чадъра, ухилен до уши, даже ни помаха :). Не знам защо ми хрумна, че сигурно не е българин.

   

Когато бях малка, всички момчета на нашата улица имаха лагерни колички. По-отворените си ги правеха с кормило от детски велосипед и колелца от ролкови кънки. Сигурно от 20 години не бях виждала деца да си играят така на улицата.

Шантаво ирландско време – през 10 мин се сменят ситен дъжд, силен дъжд и слънце изпод оловни облаци. А по нашите улици има само деца, странни  старци и откачалки като нас. Вървиш, дишаш дълбоко и се усмихваш на пролетта наоколо. И се чудиш къде, аджеба, са живите хора.

Особености на ирландския градски пейзаж

От пътешествието ни в двете Ирландии мина повече от месец и много време за пътеписи не ни остана (въпреки че Прасунсен се отчете с един), но няколко случки наскоро ми припомниха колко приятно се живее, когато освен подадения морков, посочиш зад гърба си и тоягата.

Паркирането – платено

В Дъблин имаше много малко паркирани по улиците автомобили. Зачудих се защо, докато не видях паркинг автоматите за самотаксуване. В интерес на истината в Белфаст и Дери трафика беше по-сериозен, въпреки че градовете са доста по-малки.

Жилищните кооперации си имаха собствени паркинг улички, затворени за външни коли. Доколкото ми обясниха после – за това също се плаща, при това с не малка месечна такса.

Велосипедна идилия

Велоалеи, велостоянки и много велосипедисти. Без значение колко проливен дъжд пука навън, ирландците се придвижват и с колело. Видяхме и вело инцидент между възрастен човек и камион, за щастие без сериозни наранявания… но това окончателно ни отказа да си наемем колелета за разходка из Дъблин. Велосипеди под наем имаше на доста прилична цена, като стоянките с автомат за чекиране са навсякъде, а първия половин час е безплатен.

Самите велоалеи не са нещо особено, просто ги има и се ползват. Паркирани автомобили по тях няма, за това пък видяхме велокуриер.

Безплатни тоалетни

Причината по кьошетата и в уличките около ирландските гари да не смърди на урина не е високото гражданско съзнание на местните жители и гости, а наличието на чисти и добре оборудвани безплатни тоалетни. За пръв път не ни се наложи да търсим дребни при слизане от влак и да ровим за мокри кърпички, салфетки и сапун из багажа. Е, в замяна на това безплатното wi-fi в Ирландия е красив сън. Ако можехме да им изпратим Виваком, а те на нас да ни направят тоалетните на Централна гара, щяхме да имаме по нещо добро и от двата свята.

Пешеходни улици

Много се изговори около тази кампания “София диша”, но за мен затварянето на една улица за месец или дори цял сезон е безсмислено. Пешеходните улици служат, за да могат хората да се придвижват по най-естествения за тях начин: на 2 крака. По тях може и да няма атракции, но трябва да има подходяща настилка и пейки. Трябва да има улични чешми. Кафенета, магазинчета, ателиета… те не пречат, но и не са основното, заради което човек е решил да походи пеш. Има ги навсякъде, така или иначе.

Обикновено разглеждаме градовете в които ходим пеша, рядко на колело, още по-рядко ползваме градски транспорт. Дъблин е добро място за пешеходците. В Белфаст и Дери/Лондондери просто нямаш нужда от кола, ако си турист. Навсякъде има обособени пешеходни улици, хубави тротоари и удобна за всички система от светофари – навсякъде с бутон за пешеходеца. На пръв поглед изглежда, че толерира автомобилния транспорт, но се свиква толкова бързо, че още ми липсва.

Такси от автогарата до летището в Дъблин струваше съвсем малко повече от автобус за двама и беше с точно фиксирана цена. Спирките на трамвая изглеждат еднакво добре и в центъра, и в крайния квартал. В Белфаст можеш да хванеш безплатна железница от гарата до района на университета.

Къщите: по-хубави отвън, отколкото отвътре

Ирландските къщички, наредени в стройни квартали изглеждат толкова спретнати отвън, че започваш да се чудиш каква ли фантазия ще бъдат отвътре, откъм обзавеждане. Е, в това май се различават от нас – любопитно надникнахме (и даже поживяхме малко) в няколко и видяхме стари мебели, неудобни тесни бани, скърцащи дървени стълби и влага.

В София в санираната на кръпки панелка често можеш да откриеш обзавеждане като извадено от списание. В Белфаст явно е по-важно как изглежда миниатюрния ти двор и фасадата на къщата ти. Зад двете врати (да не бяга топлото) никой външен не наднича и спокойно можеш да си караш с пребоядисаните стари мебели. И докато това с  обзавеждането е и въпрос на вкус, то определено ирландците само биха спечелили от мивка с нормална батерия-смесител и осветление с нормален ключ, вместо въженце. Миенето на чинии в белфастски хостел е досадно изпитание. Успях даже да счупя една.

В малките градчета и селца, покрай които минахме с влак на път за Белфаст и Дери, къщите доста напомняха на българските по Искърското дефиле. По-често бели или сиви, с двускатен покрив, балконче с винкел и дървени дъски за парапет. Чувствах се съвсем като у дома.

Тоягата

Явно в Белфаст има основателна причина алкохолът да не се продава в хранителните магазини и в някои райони публичното наливане да подлежи на глоба. А глобите не са никак малки. Сега… не бих казала, че ме радва подобна забрана – харесвам идеята да пийна 1-2 бири в парка с приятели, ако и да не съм го правила от години. Но докато съществуват хора с нулев самоконтрол, тоягата май ще служи не само за подпиране.

Табелката със заплаха за глоба се размахваше за абсолютно всичко, за което можеш да се сетиш, включително и за чупене и драскане на красивите спирки по-горе.

Ейре-мама

Бг-мамата може и да е станало нарицателно понятие, но друго такова жювотно като ирландските мами не съм виждала. Типична гледка е (бяла) млада жена с между 3 и 5 диванета в предучилищна възраст, всяко награбило близалка, чипс или някаква подобна вредност. В момента, в който някое от чааветата приключи с облизването и си отвори устата да каже нещо, връчва му се тутакси следващата запушалка за уста.

Във влака от Дери до Белфаст пътувахме с 2 такива фамилии, които явно се снабдяват с близалки на едро от близкия секс-шоп. Доста гадничко си беше за гледане и да, фотото сигурно щеше да илюстрира добре наблюденията ни, но не бих снимала 3 годишно дете, опитващо се да навре напреки в устата си нещо като огромен цикламен член.

Жените по никакъв начин се възпираха малките да се катерят с кални обувки по седалките, но виж по-голямото момиченце, което се опита да им досажда с някакви свои проблеми сиктирдосаха доста грубо.

 

Новите дрехи на Бургас (в 16 снимки)

Когато по Коледа пристигнах в Бургас, заварих целия център разкопан и в кал, с импровизирани мостчета, по които изтупани мацки отчаяно се опитваха да не наклепат ботушките си и нервни продавачки в околните магазини. Половин година по-късно от разкопките няма и следа, съкровищата са открити (добре де, не са открити тук, но можете да ги видите и тук до края на август), а жителите и гостите се наслаждават на обновения (и вече без никакви условия пешеходен) център 🙂

Тротоарите

Всъщност двете централни улици и някои от прилежащите им къси пресечки са направени изцяло пешеходни, в тротоарни плочки с тук-там вградени осветителни тела. Стоянките за велосипеди са кът и са пределно минималистични, не че някой би рискувал да си остави колелото на тях, ако не бяха точно в обхвата на камерите на банката.

Появила се е и някаква арка със св. Николай, за която ми е малко трудно да преценя добавя ли някаква стойност за града, но хората май й се радват.

Когато баща ми попита “А видяхте ли компаса?”, очаквах да има предвид някакво съоръжение от сорта на градски часовник, а не мозайка на паважа около шахтата и минахме няколко пъти през него, навирили погледи в околните сгради 🙂

Пейките

Когато човек върви гордо на 2 крака, се изморява, а умореният човек трябва да има къде да седне и да си почине. Пейки в центъра на Бургас и в Морската винаги е имало, но сега вече има възможност абсолютно всички пешеходци, намиращи се в един и същ момент на главната, да намерят място за сядане, ако някой подаде команда “Седни!” Без майтап 🙂


Пейки вече има достатъчно, в най-различни конфигурации, модели и форми и едва ли има някой недоволен от това.

Велоалеите

По крайбрежната и в морската винаги са се борили за лично пространство колоездачи и пешеходци, така че жълтите линии едва ли променят много нещата… В общи линии хората се стараят да спазват ограниченията им, дори и когато са опънати пределно идиотски на завой по тясна алея.

Алеите изглеждат пусти, защото имах достатъчното търпение да изчакам момента без хора по тях. Обаче ми стана неудобно да снимам повече този млад татко с детската седалка и не можах да видя на практика как се кара с бебока отпред.

Бункерът, любимото място за срещи от ученическите ми години е пребоядисан като клоун и едва го познах 🙂

И разни други (некатегоризирани) неща

Като срещата по плажен волейбол между Английската и Руската (не знам кой грабна купите накрая, не бях аз), поставените навсякъде из Морската градина кошчета за кучешки отпадъци, на които за чудо никой не беше окрал торбичките, парковите фитнес уреди и някакви забавни табели, които съзерцавахме, докато чакахме да се извали проливния дъжд.

Хареса ни. Винаги съм обичала центъра на Бургас и Морската градина, но не мога да си кривя душата – след това преобразяване е много по-добре.

Велосипедно през Герман

В събота направихме една лека вело-екскурзия до с. Герман. Селото на практика си е квартал на София – от другата страна на околовръстното, срещу Горубляне. Има градски автобус и маршрутки, и пешеходно може да се стигне до Горубляне за 5 минути.

До Герман ходя често с колелото, но обикновено карам в посока манастира, където има добри гледки и почти няма коли. С Кот обаче решихме да минем през самото село. Видяхме къща от дървени трупи, каквато искахме да строим и ние:

Преди години офертите и снимките на родните фирми ни отказаха от тоя тип къщи. Тази обаче изглеждаше много добре изпълнена.
В селото има още доста хубави монолитни къщи и добре поддържани дворове.

За да съкратим малко пътя решихме да се приберем през Панчарево, което през моста над езерото се достига за пет минути. Селският плаж на Панчаревското езеро не заслужаваше да хабим време и “лента” за снимки 😀 Не мога да си обясня какво намират хората в тоя квартал, като изключим близостта до града.

Прибрахме се през Горубляне, където видяхме някои доста хубави къщи:

Както и кръчма с надпис “Готвени ястия – скара, супи, салати”.

Надписът ни привлече и спряхме. Пристигна сърдита сервитьорка:

– К’во искате?
– ?!..Ми… меню няма ли?
– Няма!
– А какво има?
– Ми няма нищо за ядене!
– ?!?

Така поехме към следващия ресторант, който примамливо беше отворил широки врати. И не работеше 😀 Приключихме с горублянските кръчми за днес, а може и завинаги.

Накрая хапнахме почти у нас – в пица Кастело в Младост 3, където ни посрещнаха с усмивка и нахраниха с добри пици и оранжада:

Набързо до Лакатник

Преди две-три седмици решихме да разнообразим рутинната проверка на къщата в Своге и да отскочим до с. Гара Лакатник преди това. Безспорно пещерняци и катерачи има какво да намерят там, но ние няма да се спираме много на темата за природните красоти. Първо, те са разгледани много по-добре в други сайтове, второ, в нашия блог обичайната тема се върти около това става ли едно място за заселване на градски хора или не. За Лакатник отговорът е по-скоро не, въпреки че селцето е много симпатично.

Автогарата, а и пейзажът наоколо определено ме подсетиха за Градът, в който никой не слизаше. За щастие не срещнахме героите му 😀

Иначе в селото има доста симпатични къщички, които могат да изглеждат впечатляващо на фона на скалите.

Ето и една във възрожденски стил, с малко буренце пред входа.

Селският “кооп” магазин не работеше в неделя. Не работеше и единствената кръчма, като изключим двете гарови кафенета. В едното пихме чай и ядохме пържени картофки, от бланшираните. Все пак е добре, че имаше и това 🙂

Помислихме тази къща за кръчма и се разбързахме към нея, но не беше. Все пак срещнахме две деца с покупки, които казаха, че има един отворен магазин в селото дори и в неделя.

А ето и един от хвърчащите “гаражи”, каквито съм виждал само по дефилето. Предполагам всеки, който е чувствителен на тема шофьорска чест, трябва да се научи да паркира в такъв гараж 😀

В Лакатник се продават безумно евтини имоти, но въпреки това едва ли представляват интерес за хора в активна възраст. Селото е прекалено малко, няма бизнес, и е далече от големите градове. Не видяхме суичове и кабели на интернет доставчици. Не видяхме дори и аптека. След разходката там Своге ни се видя като мегаполис 🙂

Особености на грузинския градски пейзаж

Мина цял месец от краткото ни пътешествие до Грузия, а и се поуморихме да разказвахме, но за някои гледки продължавам да се подсещам и все не ми излизат от главата.  За това ще ги разкажа още веднъж. Като психотерапия… дано спрат да ми се привиждат призраци, докато вървя из софийските улици 🙂

Метрото, градския транспорт и грузинските шофьори

Някак си след това пътуване започнахме доста да уважаваме метрото като начин за придвижване из градовете.  Хареса ни още в Истанбул, когато трябваше да се доберем от гарата ни до летището за по-малка сума, отколкото сме платили за билетите за влак до там и такситата като транспорт тутакси отпаднаха от класацията. Пък и с истанбулското “афиф метро” можеш и транзит да хвърлиш поглед върху по-голяма част от града, встрани от туристическите маршрути.

Обаче метрото в Тбилиси си беше цяло приключение 🙂 Старата линия, по която пътувахме, е строена през 1966 и е доста дълбоко под земята. Слиза се само с ескалатори – доста бързи и дълги – пътуването с тях е около 100 сек и несвикналите като нас трябва да се държат за перилата.  Така и не успях да направя прилична снимка, но подходящ кадър точно на ескалаторите към нашата метростанция има тук. Е… в моите спомени не е толкова лъскаво, светло и чисто. По-скоро се доближава повече до това:

Само да съм чула вече лоша дума за софийското метро! Каквито и кусури да има – сравнено с това в Тбилиси – хич даже не е зле. В старите метростанции в Тбилиси няма пейки за чакащите и мирише доста на мухъл и застоял въздух.

За това пък е доста по-евтино: около 30 ст за жетон. Евтин беше и автобусния транспорт, за това пък таксиметровите шофьори са в пъти по-досадни. А редовите им шофьори по улиците – потенциални (само)убийци. И за софийските шофьори лоша дума вече няма да кажа. Още изпитвам силен стрес, когато се наложи да пресичам и се учудвам, че някой изобщо спира на светофара :))

Бетлеми – кварталът на стълбище

Хората там като че ли умеят да правят от историята си атракция, за разлика от нас. Едноименната улица-стълбище е създадена през 1850 г. по проект на архитекта Timote Beloi, а целия квартал е разположен по един доста стръмен хълм.

Трудно ще намерите по-дълъг прав участък калдаръм, почти всяка уличка е стълбище към по-горното ниво. Всички сгради в този квартал са запазени максимално автентични. Няма неонови табели, няма скъпи автомобили, нито дори нови магазини.

Докато се разхождахме из Бетлеми, се чудехме как жителите му замъкват покупките си по тези стълбища (защото хора си живеят там, къщите са видимо обитаеми и обитавани). Някъде прочетох, че има ръчно направен лифт…

Гарата в Тбилиси

Ако Софийската централна гара е едно огромно недоразумение, тази в Тбилиси е само една идея по-добра. Самата сграда на гарата отвътре на практика е един мол, по всички правила за строителство на такива търговски центрове. Няколко нива магазини, включително и за хранителни стоки. Тоалетните са толкова чисти, че можеш и да се храниш там. Покрай тези тоалетни разбрах, че санитарния фаянс VitrA е турски и няма нищо общо с другата vitra.

Чакалнята представлява само едно ниво от мол-а, там се продават и билетите.  Доста хитро решение, защото места по пейките никога няма и си принуден да убиваш времето си до влака с поредните намаления на маркови парцалки.  За това пък района около гарата им е същата Индия, като при нашата.

Източни контрасти в Батуми

В интерес на истината Батуми има доста лъскав център и като курортен град си е приятно място с всички екстри, но ние и двата пъти бяхме с раниците на гръб и убивахме няколкото часа до следващия транспорт, така че се мотахме само в района около морската гара и пристанището. А там пейзажите са… индийски, според Прасунсен, който е прекарал няколко месеца в Индия и има база за сравнение 🙂

Стилна, добре поддържана сграда е разположена в съседство с непавирана улица и локви, в които можеш да се удавиш. Е… доколкото видяхме, започнала е мащабна акция за павиране на целия квартал, така че ако отидете в Батуми догодина и се разходите в тази част на града, ще си спестите газенето в калта.

Два хотела, в един квартал и на почти съседни улици.

Не знам кой шегаджия си е кръстил хотела “Аризона”, но има доста каубойски вид, признавам – сполучливо е.

И отново тоалетните. С изключение на летището, където си бяха съвсем ок откъм чистота и европейски на вид, на останалите места в Батуми, където тествахме тоалетните (а за 6-7 часа в жега и непрекъснато наливане с вода се налага наистина често) попадахме на познатите и у нас клекала, с характерната за изтока каничка за подмиване. Снимка нямам. Който ходи по нужда с фотоапарат в ръка, да ми помаха с 3-тото ляво горно пипало  🙂

***

Хм, спирам до тук, че ще стане досадно. И после Енея ще ме захапе, че съм “блог нелюбезна” и аз :))

Велосипедно до с. Лозен

Отдавна ни е мерак да се измъкнем с колелетата извън София, но понеже и двамата сме си пишман велосипедисти с бюджетна екипировка, неминуемо възникваха въпросите: ще издържат ли Drag-овете на дълъг път, ще издържи ли Котката да се търкаля без да мрънка и най-важното: ще издържи ли Прасето да слуша мрънканиците на Котката.

Е, оказа се, че има дестинация, която ни е съвсем по силите: село Лозен, на 15 км източно от центъра на София  или грубо 10-тина км велосипедно от наше село Младост  (според гугъл мапс, от където си разпечатахме маршрута). Екипирахме раниците си с резервна гума, инструменти, помпа, пак инструменти, дебели дрехи в случай, че завее и зафучи… и потеглихме.

Минахме през Горублянската автоборса, оттам на Цариградско шосе, после трябваше да е по някакъв стар Лозенски път, който на отиване пропуснахме и удължихме пътя с 2-3 км… и накрая през един доста уморителен баир, след който изплезили езици и с единствената мисъл да открием местната кръчма (както винаги) най-сетне се нахендрихме в центъра на село Лозен.

(центърът на Лозен с храм “Св. Атанасий” – ако съм запомнила вярно)

Кръчмите

Човек очаква, че в центъра на едно село ще се намира и най-хубавата му кръчма. Видяхме една, точно срещу църквата, до чешмичката… и на външен вид изглеждаше доста приятно заведение – зеленина, дворче със свободни маси бол, плътна, шарена и каквато искаш сянка.  Заплюхме си заведението и се поразходихме малко наоколо, просто за да видим ще намерим ли някое друго… така де, време да тестваме всички нямахме, Прасунсен трябваше да се прибере до 18 часа. Не открихме друга, пощракахме малко къщи и пейзажи и се върнахме да похапнем.

Е да, но заведението се оказа пълно разочарование. Чакахме около 15-тина минути, докато разберем, че всъщност сервитьор няма и е на самообслужване (вида му вътре изобщо не предполагаше такова нещо, ама нейсе…). Опитите ми да си поръчам някаква по-сложна от шопска салата (примерно гръцка) се увенчаха с неуспех, а безмесни и рибни ястия  изобщо не фигурираха в менюто (което четеш вътре на бара, докато си поръчваш). В местната лозенска кръчма наблягаха на кебапчетата, пържените картофи и алкохола. А, да… и на чалгата – сравнително тиха навън, но не по-малко досадна. Поне тоалетната беше чиста.

“Добре де, какво чак толкова очакваш – селска кръчма” – ще каже някой. Е да, ама не – за тези 2 години сме обиколили достатъчно селца около София, доста по-мизерни и бедни, но в селските кръчмите сме се радвали на вкусно хапване и радушно посрещане.

А селото далеч не е бедно – видяхме големи, добре поддържани къщи, сравнително свестни и все асфалтирани улици. Изглежда доста приятно за живеене местенце и цените на имотите там съвсем не са ниски.

Шопски барок

Така Прасунсен нарече една местна архитектурна особеност: да се мешат стилове като шопска салата и да се зарязват къщите с години недовършени. Добре де… убедете се сами:

Симпатични къщички

Критиките бяха до тук – всъщност в Лозен има доста приятни къщи. Повечето като че ли са дело на един архитект или като взети от типови проекти (изглеждат прекалено еднакви), но в случая едва ли е чак толкова лошо. Изглеждат далеч по-стилни от съвременните си съседи.

Слънчеви, големи тераси. Семпло и приятно… и строга леля, която ни се скара, че снимаме 🙂
Тази къща беше на една тиха уличка точно до игрището на училището. Шарката по ръба пасва перфектно с облицовката на приземния етаж, с парапетите на терасите… дори с орнаментите на оградата. Мислено е за детайлите.

Губера малко разваля впечатлението, ама… 🙂

И да не кажете, че само бели къщи харесваме… това е единствената в цвят “кюлотите на баба”, която изглеждаше приятно. Защото около 500 метра нататък видяхме една, на която всяка стена беше в различен оттенък на розовото.
Това миниатюрно, скромно къщенце също ми направи добро впечатление. Изглеждаше доста грижливо поддържано, двора също.

Летящата чиния

Идея нямаме какво ще трябва да представлява този строеж, но изглежда забавно :). И се чуваха звуци от усилена строителна дейност, без майтап.

Общо впечатление

Спор няма, хареса ни. Тихо, спокойно и много зелено. По улиците имаше много играещи деца и майки с деца. На една от улиците видяхме училищен двор с голямо игрище, селото си има и детска градина. На няколко места имаше работещи чешмички, детски кътове, достатъчно работещи и в събота магазинчета.

Прибирането

Пътят в обратната посока се оказа доста по-лек. Докато на идване качвахме баира, съжалявах горчиво, че ме домързя да си смажа веригата… на същия баир надолу съжалих, че не си погледнах и спирачките преди тръгване 🙂

Времето беше чудесно и горещо: единия от нас изгоря на лапи… другия на копитца 🙂

Магистралните труженички по пътя бяха на видима възраст 45-50 години и си говореха за зарзават и рецепти за зимнина.

Рударци

Никак не обичаме в почивните дни да се водим по график, разписание и предварително начертан маршрут. След като се разходихме из Кладница (за което писах по-рано),  съвсем спонтанно решихме да повървим до съседното село – Рударци. Все още беше светло и слънчево и времето беше много приятно – точно за хубава есенна разходка 🙂

И още след табелата забелязахме местното феодално имение. В розово и сиво, с 3 реда бодлива тел и ограда на 2 нива – типичен замък 🙂

r01

Рударци също си има портал – rudarci.com. Ако се бяхме подсетили да го посетим, преди да тръгнем в тази посока, може би щяхме да знаем, че улицата, по която вървим, не е пътя за София, а този за Перник 🙂

Архитектурата 🙂

Рударци е по-богато и голямо от Кладница, личи си по къщите още от началото на селото.  Улицата, която обходихме, беше с хубави постройки, поддържани дворове и по-сериозни огради. В тази си част напомняше повечко за предградие, отколкото за село.

r11 Обикновено крайните къщи са най-невзрачни, но тук ни изненадаха с мащабите на строителството веднага след табелата на селото 🙂
r10 Това беше къщата, която ме накара да я съзерцавам най-дълго. Толкова се мотах около нея, че слънцето започна да се скрива…

Банална архитектура, но семплия вид, леката ограда и просторния двор на залез слънце ми действаха много успокояващо 🙂

В общи линии по цялата улица бяха стройно наредени подобни къщи, които само отдалеч можеш да хванеш така “самотни”.

r08 А тази беше най-интересна.

Определено не беше стара, но собствениците й се бяха постарали детайлите да са изпълнени максимално автентично.

r03 Стълба към нищото.

Всъщност къщата е долу, в ниското, но винаги се впечатлявам от тези стръмни стълби и площадки без парапет, които срещаме навсякъде по по-планинските софийски села.

Дори и без да си на 2 ракии… достатъчно е да отидеш на гости в тъмна безлунна нощ в такава къща и рискуваш да се озовеш потрошен 3-4 метра по-надолу.

Магазини и заведения

Магазини срещнахме достатъчно, дори и по време на кратката ни разходка по 2 улици, но местните кръчми за съжаление ги изпуснахме. Беше почнало да се стъмнява и да става студено, а ние бяхме гладни и мечтаехме за тоалетна.

r06 Сравнително голям и добре зареден супермаркет.
r04 Или бившия смесен магазин, превърнат… отново в смесен магазин,  с ретро табела 🙂
r12 В селото имаше някакъв изоставен от години масивен строеж на нещо, напомнящо за евентуален МОЛ “Рударци” – явно строено в последните години от соца.

Не знам защо не съм го снимала, в замяна на това на разклона до спирката на маршрутката хванах в кадър последния ни опит да хапнем и пийнем в Рударци – табелата на бивша, също отдавна несъществуваща пивница.

В крайна сметка ни достраша да рискуваме и се метнахме на маршрутката за София. И чак когато тя сви по съвсем различен път схванахме, че сме видяли много малко от селото, а централната част е в съвсем друга посока 🙂

Рударци изглежда приятно място и определено ще го посетим отново – успяхме да видим съвсем малко от този район.