Четирите дена почивка (два от които път с камили… така де, БДЖ) минаха. Гледам си снимките от 2-те населени места, където се шматкахме в жегите и се чудя защо преди 4 години, на предното ми идване тук съм пропуснала да спомена впечатления. А то не е като да няма.

Добрич е град, където човек може да изкара една доста приятна няколкодневна отпуска. Спокойно, много зелено, с широк пешеходен център, доста приятни места за хапване и пийване. И достатъчно места, където жените да блеят, а мъжете да нервничат – за всички, които не могат да си представят почивката без пазаруване – магазини бол. През 2008-ма, когато за пръв път ходих в този град центъра се ремонтираше и не беше толкова спретнато, но сега ми се стори различно – по-курортно някакво. Почти като в любимия на сърцето ми Бургас 😀

Единственото непроменено нещо е архитектурно-етнографският музей „Стария Добрич” – дълбоката сянка на дърветата, тишината, каменния плочник и белите варосани магазинчета са си същите като преди.

Момичето с шевиците

Разходка в събота из “Стария Добрич” не е добра идея – част от магазинчетата не работят, а други затварят по-рано. Отново не успях да пия сироп от сиропчийницата – онези странни съоръжения  от детството с месингови тръби, кранчета и яркоцветните сиропи в стъклени буркани. При следващата визита там ще включа непременно и делничен ден, защото определено си струва да се види всичко.

Всички дюкянчета ми бяха интересни, но май при момичето с шевиците се задържах най-дълго и се върнах няколко пъти. Нямах нужда от нищо, но си тръгнах с кръгла чантичка от кадифе, вълна и плетени гайтани за зимното палто, като платих доста скромна сума за огромното количество ръчен труд в нея.

Дюкянчето с шевиците си има страничка във Фейсбук. За останалите забележителности в музея на открито инфото е много оскъдно – има по няколко думи и снимки в официалния общински сайт, в официалното туристическо недоразумение и в разни частни информационни портали.

Тотемите в парка

Парк Свети Георги в Добрич е един от най-старите в България, открит е през 1867г. Принципно градските паркове са мястото, където мога да убия един цял ден, а има ли локва (река, езеро, море) и повече. В този имаше 2 от 3 – през парка минава “Сухата река” и има плавателно изкуствено езеро, а на нас ни бяха останали само 2 часа привечер. Но това, което има само в този парк са дърворезбованите върху отрязани сухи дървета тотеми. В смисъл… може и другаде да има подобни, но няма да са същите – всяко украсено с резба и грънци дърво беше само за себе си.

И докато ми обясняваха, че интересното изкуство е безвъзмездно дело на някакъв ентусиаст, с разрешение на парковата управа… взехме, че го срещнахме. В действие, дълбаейки поредното дърво (видео има тук).

Пищов-къщи в Стефаново

Неделята прекарахме на вилно гости в село Стефаново. И въпреки че сме ходили вече там преди 4 години и шматкахме с фотоапарат надлъж (повече, защото е дълго) и нашир (само няколко улици) из селото, успях да забележа особености от селския пейзаж, които съм пропуснала предния път.

Повечето по-стари къщи бяха с някаква по-специфична и непривична за мен архитектура, различна от планинската. Зачудих се дали няма някакво румънско влияние и попитах стар добричлия… оказа се, че това са типови проекти за селски къщи от 60-те и 70-те, по които са градени селата на калъп. Или по-скоро “на пищов”, защото погледнати в равнина на скиците, точно на това напомнят.

Предимно едноетажни, този фасон къщи лесно се дострояват с някоя друга стая при увеличаване на семейството. Просто удължаваш дръжката или дулото на пищова :). Малките прозорчета при кара-тавана горе служат за вентилация: напролет ги отварят, за да се махне влагата от таванското и се затварят наесен.

Май достатъчно впечатления за толкова кратка почивка.