Съседите ни поканиха на квартален празник – от години на 8-ми се правело курбан за раждането на Богородица. Сега… ние с Прасоний принципно друг култ изповядваме, пък и от няколко години мръвка не ядем, но като люде отворени за чуждите вярвания и обичаи, а и уважаващи много съседите си, зарязахме недовършената барака, облякохме новите дрехи, награбихме фотоапарата и поехме към кварталната църквичка, която на всичкото отгоре ни е и съвсем наблизо.

Не бяхме ходили до сега ни на курбан, ни на събор и не бяхме много наясно с програмата и какво да очакваме, та разказът ще е в картинки 🙂

Улицата, която обичайно изглежда като в горната си част започна да се пълни с хора и коли.

До мястото на събитието предприемчиви търговци бяха опънали обичайните шатри: джунджурийки за децата и бира със скара за възрастните. На бирения щанд мярнахме познати физиономии – собствениците на кварталното магазинче за хранителни стоки – и с далеч по-леко сърце си поръчахме пиенето.

На поляната хората започнаха да се редят в кръг и пред всеки имаше някаква съдинка – баки, кофи, бидони, емайлирани канчета… кой каквото намерил. Доста от съдовете си стояха на земята без собствениците – хората използваха времето, докато започне ритуала, за да се видят с познати.

Чудехме се как ще напълнят всичките тези кофи, докато не ни заведоха “в кухнята”. Оказа се, че курбанът всъщност са доста курбани, ентусиазирано разбърквани от мъж и жена с огромни дървени лопати. Иска се наистина голям мерак, за да прекараш такъв горещ ден край врящи казани и огън до краката.

Това, което бяхме мислили за странен стар гроб се оказа паметник на Богородица. На него се оставяха запалени свещи за здраве и цветя.

Местният свещенник пристигна и службата започна. Все още не мога да разбера защо не трябва да се ползват микрофони и усилватели в православните служби. Бяхме доста назад и не успяхме нищо да чуем.

Повечето хора бяха донесли и питки. Традицията повелява попа да си отчупи пръв от питката и понеже хлябовете бяха наистина много, нашият се беше въоръжил с нож и действаше доста експедитивно 🙂

Традицията май и друго е повелявала, но понеже и аз съм почитателка на Божествения Еликсир в Малки Плоски Шишета, след шеговитото попско подмятане “Ей, намери и ти в кой момент да ме снимаш”, се заклех съвсем сериозно да унищожа компромата. Без да уточнявам кога 😀

След сериозната, дойде ред и на веселата част и майсторите на курбаните тръгнаха да пълнят съдинките.

А след като се поразчисти поляната, започнаха песните и танците. На една компания в съседна къща явно българския фолк се стори прекалено мек, та набримчиха и някакво брутално сръбско. Очаквах хората на хорото да омотат стъпките, ама тц – мешаната музика не им пречеше изобщо.

След този национален музикален двубой ни бръмнаха главите, наливното Пиринско в нас започна да пита от къде да излезе, а и слънцето залезе, та тръгнахме да се прибираме. Младите щели да стоят до късно с музиката. Ние, попреминалите 30-те за наш късмет вече не се числим към младите и се захванахме да правим кисели краставички 🙂

***

Хареса ни: има общност на квартално ниво, хората се събират, правят нещо заедно, веселят се, имат си традиции. Църквата, която мислехме за затворена, се оказа работеща (принципно на едно място затворят ли училищата, значи деца няма и до 30 години ще се разминават само старци по улиците… затворят ли и храмовете, пиши го бегало – и старите вече ги няма).

Не ни хареса: чалгата.