Категория: Особености на градския пейзаж

Градски гледки от Прибалтика

Обичам по-северните страни и винаги ми е приятно да откривам колко се тачи там дървото като строителен материал. Миналата есен направихме кратко едноседмично пътуване из Литва, Латвия и Естония и сред гигабайтите снимки, които направихме там има… ами да, основно къщи и архитектурни детайли 🙂

Талин, Тапа и Тарту – Естония

Талин ни посрещна с намръщен, септемврийски, средновековен чар. Наслаждавахме се на всеки метър разходка из него и на всяка врата на къща и капак на прозорец.

Този път твърдо решихме да не стоим само в столиците и по път за Латвия спряхме на още 2 места: Тапа и Тарту.

Тапа е малко, приятно селце с много зелени улици и аромат на сладки, зрели ябълки. Бих живяла там с удоволствие, но останахме само 2 часа и се качихме на влак за Тарту -университетско градче със съвременна архитектура, но имахме късмета да попаднем на хостел в стар квартал с дървени къщи.

Останахме там само за да преспим и разходката ни наоколо беше на здрачаване. На следващия ден с раници на гръб се запътихме към автогарата, на път за Рига.

В Рига, Юрмала и Сигулда – Латвия

В Рига не видяхме къщи с дървена обшивка и в началото бях леко разочарована, но самият град е красив по много други начини и скоро започнахме да ловуваме различни детайли – като годините на строеж на сградите. Всъщност там аз търсех основно детайлите, понеже поиграх и малко Ingress 🙂

Ако трябва да ги класирам по някакъв начин, Рига беше и столицата, която най-много ми хареса. Но отново решихме да не се застояваме много и отскочихме до Юрмала – курорт на брега на Балтийско море.

Юрмала ни посрещна с дъжд и до морето отскочихме колкото да се разпишем. Бих отишла там през лятото, за да избягам от тукашните жеги. Градчето е обединение от 9 крайбрежни селища и от едно в друго се стига лесно пешеходно (или с влак, за бързащите като нас). Великолепни имения и страхотна атмосфера, не ни се тръгваше.

Тъй като в Рига останахме 3 дни и след първия в общи линии я използвахме като спалня, решихме да отидем за няколко часа и до Сигулда – историческо градче на 53км от столицата.

За замъка Сигулда има доста подробен и интересен пътепис, иначе ние отново надничахме предимно в дворовете на хората.

Вилнюс, Литва

В Литва бяхме само един ден (и вечерта на предния), понеже време не остана, а полетът ни беше от Вилнюс.

Вилнюс по инфо има най-големия бароков стар град, но понеже го оставихме последен след няколко дни интензивни впечатления, май не успяхме да го усетим много добре.

Все пак се разходихме до хълма Гедиминас, където е едноименната кула и най-хубавите гледки към града.

***
Прибалтийските къщи, за разлика от норвежките и исландските, са по-шарени и с доста повече детайли. В първия момент ми изглеждаха малко натруфени, после окото ми свикна и започнах да ги намирам за красиви 🙂

Норвежки дървени къщи

Не знам ще намеря ли време и настроение за пътепис за цялото пътешествие до Осло/Свалбард, но обожавам скандинавските дървени къщи и не мога да не споделя няколко поне тук :).

Свалбард

Шпицбергенски шик в Лонгиър

Градчето с труднопроизносимото за мен име (пише се Longyearbyen или Longyear) вероятно ще си остане най-северната точка, на която съм стъпвала и как се справят със строителните неволи неговите 2000 жители ми беше крайно любопитно. Поживяхме 2 дена в дървена миньорска барака и… добре де, влюбих се в това място :).

Особености на полярните домове

Като например кварталните къщички за пощенски кутии – за да не се лута пощальона от къща на къща през дългата полярна нощ. Или пък “мазетата”, организирани като складови сгради някъде на улицата. “Мъжката бърлога”, залепена до крайбрежна къща.

И задължителната “кална част” на почти всяка сграда: къща, хостел, кафене, бар, музей… тоест място, където оставяш обувките си и нахлузваш чехли. Само в магазините се влизаше директно.

Строителни неволи

Да си строител при тамошния климат не е майтап работа. Пролет е, началото на сезона и до края на лятото трябва да са приключили. Зад приятно боядисания в черно парапет на туристическия информационен център стои… ами да, дъски и шперплат.

Местата за шопинг

Паркинги и контейнери за боклук

Не е свързано с дървените къщи, но е забавна част от градския пейзаж. Платен паркинг в пустощта, човеко…!

Осло

Къщички за къпане

Последен ден, а вали дъжд. Разходката с корабче из фиордите на Осло е подходящ вариант да се видят интересни дървени къщи, за съжаление отдалеч.

Някои са вградени директно в скалата, а островчето-сграда се ползва за бракосъчетания.

Малките, почти кукленски къщички са съблекални за къпане. Всяко семейство с вила в района има и такава къщичка на брега – често с цветовете на къщата-майка. В тях се преобличат, оставят някакъв багаж, разполагат шезлонги по мини верандите, вероятно и някоя въдица…

Някои от малките острови са частни, на повечето е почти невъзможно да купиш имот. Предават се в семейството, а новите собственици трябва да запазят цветовете и архитектурата на старата къща.

Лилестрьом

Искахме да избягаме за час от Осло и попаднахме в Лилестрьом – малко градче на 18 км от столицата. Съжалявахме малко за живописните селца, които пропуснахме по пътя, но и в Лилестрьом открихме квартал с традиционни къщи, които да разгледаме отблизо.

Макар и доста късно, тук също се смрачи. Побързахме да се качим на обратния влак и да се приберем в хостела – полетът за дома предстоеше.

***

Огромни благодарности към д-р Зинаида Гаранина, която направи това и всички бъдещи мои пътешествия възможни! Чудесен човек и отличен хирург!

Къщички за птици / Исландия

В неделя закачихме къщичката ни за птици в края на парапета на терасата (признавам, не е най-подходящото място) и си припомних исландската мания към тази дворна декорация. Ето някои модели, в случай, че се запалите да си направите собствена:

Оригинална кула – фар за птици, Хафнарфьордур

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

С удобна пейка в същите цветове, за желаещите да погледат хвъркатия живот.

В бяло и синьо, Хафнарфьордур

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Къщичката за птички, саксиите и детската къщурка са с цветовете на голямата къща. Толкова ми хареса композицията, че обикалях оградата да разглеждам сума ти време… вероятно собствениците щяха да извикат полиция, ако не беше полунощ :).

Класическа дървена къща, Хафнарфьордур

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

С уважение към детайлите и от материал, който се намира навсякъде – щеше да е перфектна, но ми се стори монтирана прекалено ниско, за да е безопасно за птиците.

Още една дървена в Хафнарфьордур

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Тъкмо се чудех няма ли котки в тази страна, че поставят къщите за птици толкова удобно за катерещи се хищници и видях исландска котка – дремеше мързеливо в същия двор.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Котките тук са много лениви, гальовни към непознати и почти всички, които видяхме бяха със звънчета на шията. Вероятно точно за да не тормозят пернатите.

Хранилка за птици с ветропоказател, предградие на Рейкявик

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

 Декорирана къщичка, Рейкявик

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

В столицата архитектурата за хора и птици беше по-безинтересна и стандартна. Все пак откриваме една странно декорирана къщичка. Оказва се част от арт фестивала Undir Berum Himni (така де, на открито), пръснат из целия Рейкявик.

Птичия комплекс, Хверагерди

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Кръстих го така, защото на това ми заприлича това шарено убежище за птици близо до геотермалния парк в селцето.

В бяло и червено, Кефлавик

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Загледах се в градинските джуджета – ябълки и съм пропуснала да забележа къщичката на заден план. Отново в цветовете на голямата къща (бели стени, червен покрив, детайл с дървесен цвят). Тук хората обичат да вапцат всичко хармонично, дори когато става дума за няколко дъски и стара гофрирана ламарина.

***

Кратко пътеписче за юнското ни трамбоване из 4-те исландски града има тук.

Особености на софийския градски пейзаж: юни 2013

Планирах този месец да се отчета в рубриката с кадри от Лондон и 4 исландски града, но още от летището ни подхвана друга вълна. А и центърът на София без автомобили се оказа едно чудесно място за разходка, докато се освобождаваш емоционално от всичко, което ти трови живота напоследък.

Симпатичен, мирен, весел, малко шумен протест. За съжаление май това не е достатъчно.

в ариегарда сме, защото имам фобия към навалиците

Попадението, което ми направи деня беше момчето с противогаз и надпис “Не мога да ви дишам”.

"Не мога да ви дишам!"

На велосипедистите завидях. Поне прибирането им ще е приятно.

Винаги съм се чудела защо “Да изметем боклуците” се възприема толкова буквално, че по протести се размятват метли. Човекът с прахосмукачката определено има подход.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Посланието с тази шапка не го схванахме в гръб, но заради носталгията ни по исландския климат влезе в кадър.

08

Оглеждахме се за митичните автобуси от Монтана (белким склонят да се отбият и до Своге), но както във вица… не били монтански, а МВР-шки и не карали протестиращи, а полицаи. Отказахме се от пълната обиколка по всички блокирани улици и на Орлов мост се метнахме към най-близката метростанция в гонитба на предпоследния влак.

полицейско присъствие

На въпроса “Защо не протестирате в Своге, а идвате до тук?” отговор: “По същата причина, поради която ходим в София на зъболекар и пазар, ползваме летището и гарата за по-екзотични от Лакатник дестинации.”
Можем да обявим Дреново храсте за автономна зона със същия успех, с който ще направим протест тук. Никой няма и да забележи.

С БДЖ до Мездра

Отдавна планирахме да възобновим еднодневните влакови пътешествия, а каква по-подходяща дестинация от железничарския център Мездра? Тръгване към обяд и прибиране привечер, по много живописния път през дефилето и с достатъчно време за разглеждане на малко градче плюс похапване в местна кръчма. Изчакахме първата суха слънчева събота и потеглихме.

Пътуването с влак точно по този маршрут би трябвало да е доста приятно преживяване, но по всеизвестни причини не ни се получи. Прозорците на влака не бяха мити от поне петилетка и почти нищо от разкошните гледки не видяхме, в замяна на това в толкова топъл ден имаше парно.

Гарата в Мездра, също както и в Своге, си е баш в центъра. Слизаш от влака и вече си на “стъргалото”, което си е известно удобство, ако не живееш точно там.

Прави впечатление, че достолепната архитектура е от 30-те години на XX век. С дарения са построени църквата „Св. вмчк Георги Победоносец“ и училище “Хр. Ботев” в центъра. Някои от по-интересните и запазени стари къщи също са с дата 1932г. Централните части на града са добре озеленени и с удобни пешеходни зони.

Хотел. За всеки случай, ако те сполети стачка на БДЖ и не успееш да си тръгнеш от тук. училище “Хр. Ботев”  Дом на железничаря. Естествено :) църквата „Св. вмчк Георги Победоносец“  една от малкото добре поддържани стари къщи в центъра Паркът между 2 улици Паркът. Една от приемливите статуи. Доста сбъркан строеж отзад. Паркът. Детски фитнес кът. Паметник на онзи с горелката на главата, ръчкащ мършаво драконче с пръчка. Вероятно единствената детска градина, за това пък огромна. Табло с вело маршрути в околността Старият автомобил в ролята на градинско джудже. Или великан :D

Всъщност Мездра е идеален град за велосипеден транспорт – равен и неголям като площ, скромно улично движение и без така дразнещите паркирани по тротоари или на платното автомобили. В центъра на града има табло с вело маршрутите и в околността.

Иначе из Мездра витае някакъв деветдесетарски дух. За кратко пътуване назад във времето е приятно и забавно.

Мездренци изглежда са големи фенове на гроздето, защото пред доста жилищни блокове видяхме асми. Интересно е дали съседите съвместно правят и виното си и има ли дегустация по входове? С Прасунсен още не сме успели да си засадим лозе в двора и почти им завидяхме.
И точно на входа на панелен блок успяхме да мернем един типичен грузински графит – с вино, грозде, достолепни мъже с бради и манастир в далечината :D.

Лозе пред блока. Интересно, правят ли комшийско вино? :) Интересно съчетание от асма и уведомителна антипаркинг табела Тук лозичките са още малки, но към конструкцията е подходено с нужната сериозност : градски стенописи в грузински стил

Естествено, градското пешеходно обикаляне винаги ни докарва неистов глад с жажда и една огромна част от методичното обхождане на улиците е в търсене на подходяща кръчма за чревоугодници, които не ядат месо. И тук вече ударихме на камък – събота, тук затворена пицария, там е просто кафе-бар и не сервират храна… Погледнахме на няколко пъти белите покривки на хотелския ресторант, но доста силно ни лъхаше на Балкантурист и не се престрашихме. Накрая попитахме и ни показаха някаква дървена постройка, срамежливо скрита встрани от хотела. Също здрав деветдесетарски дух, даже музиката и менюто не бяха променяни оттогава :). Но ни нахраниха обилно за скромни пари. И пак, по традиция, впечатлението ни от заведението се развали, когато се наложи да разтоварим бирата в тоалетната му.

Хареса ни и е вероятно да повторим Мездра, ако киното в града все още работи.

 

А тротоарите за кога оставихте?

От пролетта е започнал ремонт на пътя София – Мездра през Искърското дефиле. Чудесно, живо ни касае, още повече, че част от пътя минава и през Своге. А голяма част от маршрута ни до центъра на търговията, културата и банковото дело в градчето е по същия този път.

Някъде в началото на лятото разкопаха тротоарите и зачакахме с трепет новата пешеходна зона. И понеже все ми се сопват: “Е какво толкова хейтиш, ремонт тече, нормално е да ти е леко неудобно”… малко фото разходка от вчера следобяд – 18 октомври.

Добре дошли в Своге, предстоят ви 2 км приключения. Докато се чудите кой “тротоар” да си изберете, се натъквате на усиления и самоотвержен труд на работниците, които имат реалния шанс да преизпълнят петилетката за 6 години. Какво пък, 14 часа е.

На местните мами не паркираните коли по тротоарите им пречат да не бутат детските колички по улицата, а самите тротоари.

За инвалидните колички ситуацията едва ли се е променила драстично – и преди, и сега на тротоара за тях място няма.

Докато ентусиазирано щраках улицата и подскачащите на дама пешеходци, за малко да хлътна в ей тази шахта:

И тази далеч не е единствената, малко по-нататък се натъкнахме на друга. Ако “снегът отново ни изненада” ще трябва да излизаме до магазина с куче-водач и щеки.

Сега… ясно е, че има ли ремонт на тротоар, ще има отворени шахти, но поне някакво обезопасяване би следвало да има. По този път нощем е доста тъмно и уличното осветление почти не засяга тротоара. Въпрос на време е някой да се пребие в тези дупки. Минаваме поне веднъж седмично оттук и цяло лято точно тези 2 дупки са си все в този вид.

И този ръб не успях да разбера ще се маха ли, още асфалт ли ще се полага и какво ще става във високата част, но в този си вид е предпоставка за ПТП-та нощем.

Три часа по-късно работниците си почиваха от обедната почивка. Или чакаха материали. Или пък заплати, не разбрах. Но щом работниците се подпират на мотиките, значи шефовете им и за чеп за зеле не стават.

А аз го гледам това и се опитвам да си представя проходимостта му след проливен дъжд. Средата на октомври е…

***

Преди време щях да включа в текста фрази от сорта на “престъпна небрежност” и “управленческа некомпетентност”. Всъщност “малък провинциален град” като ключова дума си съдържа всичко.

А, да… пътят се ремонтира с финансиране от европейски фондове. И вероятно има някаква логика в това да разрушиш 2 км тротоар и да го оставиш за довършване идната пролет, но аз не я разбирам.

Квартален курбан

Съседите ни поканиха на квартален празник – от години на 8-ми се правело курбан за раждането на Богородица. Сега… ние с Прасоний принципно друг култ изповядваме, пък и от няколко години мръвка не ядем, но като люде отворени за чуждите вярвания и обичаи, а и уважаващи много съседите си, зарязахме недовършената барака, облякохме новите дрехи, награбихме фотоапарата и поехме към кварталната църквичка, която на всичкото отгоре ни е и съвсем наблизо.

Не бяхме ходили до сега ни на курбан, ни на събор и не бяхме много наясно с програмата и какво да очакваме, та разказът ще е в картинки 🙂

Улицата, която обичайно изглежда като в горната си част започна да се пълни с хора и коли.

До мястото на събитието предприемчиви търговци бяха опънали обичайните шатри: джунджурийки за децата и бира със скара за възрастните. На бирения щанд мярнахме познати физиономии – собствениците на кварталното магазинче за хранителни стоки – и с далеч по-леко сърце си поръчахме пиенето.

На поляната хората започнаха да се редят в кръг и пред всеки имаше някаква съдинка – баки, кофи, бидони, емайлирани канчета… кой каквото намерил. Доста от съдовете си стояха на земята без собствениците – хората използваха времето, докато започне ритуала, за да се видят с познати.

Чудехме се как ще напълнят всичките тези кофи, докато не ни заведоха “в кухнята”. Оказа се, че курбанът всъщност са доста курбани, ентусиазирано разбърквани от мъж и жена с огромни дървени лопати. Иска се наистина голям мерак, за да прекараш такъв горещ ден край врящи казани и огън до краката.

Това, което бяхме мислили за странен стар гроб се оказа паметник на Богородица. На него се оставяха запалени свещи за здраве и цветя.

Местният свещенник пристигна и службата започна. Все още не мога да разбера защо не трябва да се ползват микрофони и усилватели в православните служби. Бяхме доста назад и не успяхме нищо да чуем.

Повечето хора бяха донесли и питки. Традицията повелява попа да си отчупи пръв от питката и понеже хлябовете бяха наистина много, нашият се беше въоръжил с нож и действаше доста експедитивно 🙂

Традицията май и друго е повелявала, но понеже и аз съм почитателка на Божествения Еликсир в Малки Плоски Шишета, след шеговитото попско подмятане “Ей, намери и ти в кой момент да ме снимаш”, се заклех съвсем сериозно да унищожа компромата. Без да уточнявам кога 😀

След сериозната, дойде ред и на веселата част и майсторите на курбаните тръгнаха да пълнят съдинките.

А след като се поразчисти поляната, започнаха песните и танците. На една компания в съседна къща явно българския фолк се стори прекалено мек, та набримчиха и някакво брутално сръбско. Очаквах хората на хорото да омотат стъпките, ама тц – мешаната музика не им пречеше изобщо.

След този национален музикален двубой ни бръмнаха главите, наливното Пиринско в нас започна да пита от къде да излезе, а и слънцето залезе, та тръгнахме да се прибираме. Младите щели да стоят до късно с музиката. Ние, попреминалите 30-те за наш късмет вече не се числим към младите и се захванахме да правим кисели краставички 🙂

***

Хареса ни: има общност на квартално ниво, хората се събират, правят нещо заедно, веселят се, имат си традиции. Църквата, която мислехме за затворена, се оказа работеща (принципно на едно място затворят ли училищата, значи деца няма и до 30 години ще се разминават само старци по улиците… затворят ли и храмовете, пиши го бегало – и старите вече ги няма).

Не ни хареса: чалгата.

 

Стария Добрич и други илюстровани приказки

Четирите дена почивка (два от които път с камили… така де, БДЖ) минаха. Гледам си снимките от 2-те населени места, където се шматкахме в жегите и се чудя защо преди 4 години, на предното ми идване тук съм пропуснала да спомена впечатления. А то не е като да няма.

Добрич е град, където човек може да изкара една доста приятна няколкодневна отпуска. Спокойно, много зелено, с широк пешеходен център, доста приятни места за хапване и пийване. И достатъчно места, където жените да блеят, а мъжете да нервничат – за всички, които не могат да си представят почивката без пазаруване – магазини бол. През 2008-ма, когато за пръв път ходих в този град центъра се ремонтираше и не беше толкова спретнато, но сега ми се стори различно – по-курортно някакво. Почти като в любимия на сърцето ми Бургас 😀

Единственото непроменено нещо е архитектурно-етнографският музей „Стария Добрич” – дълбоката сянка на дърветата, тишината, каменния плочник и белите варосани магазинчета са си същите като преди.

Момичето с шевиците

Разходка в събота из “Стария Добрич” не е добра идея – част от магазинчетата не работят, а други затварят по-рано. Отново не успях да пия сироп от сиропчийницата – онези странни съоръжения  от детството с месингови тръби, кранчета и яркоцветните сиропи в стъклени буркани. При следващата визита там ще включа непременно и делничен ден, защото определено си струва да се види всичко.

       

Всички дюкянчета ми бяха интересни, но май при момичето с шевиците се задържах най-дълго и се върнах няколко пъти. Нямах нужда от нищо, но си тръгнах с кръгла чантичка от кадифе, вълна и плетени гайтани за зимното палто, като платих доста скромна сума за огромното количество ръчен труд в нея.

Дюкянчето с шевиците си има страничка във Фейсбук. За останалите забележителности в музея на открито инфото е много оскъдно – има по няколко думи и снимки в официалния общински сайт, в официалното туристическо недоразумение и в разни частни информационни портали.

Тотемите в парка

Парк Свети Георги в Добрич е един от най-старите в България, открит е през 1867г. Принципно градските паркове са мястото, където мога да убия един цял ден, а има ли локва (река, езеро, море) и повече. В този имаше 2 от 3 – през парка минава “Сухата река” и има плавателно изкуствено езеро, а на нас ни бяха останали само 2 часа привечер. Но това, което има само в този парк са дърворезбованите върху отрязани сухи дървета тотеми. В смисъл… може и другаде да има подобни, но няма да са същите – всяко украсено с резба и грънци дърво беше само за себе си.

   

И докато ми обясняваха, че интересното изкуство е безвъзмездно дело на някакъв ентусиаст, с разрешение на парковата управа… взехме, че го срещнахме. В действие, дълбаейки поредното дърво (видео има тук).

Пищов-къщи в Стефаново

Неделята прекарахме на вилно гости в село Стефаново. И въпреки че сме ходили вече там преди 4 години и шматкахме с фотоапарат надлъж (повече, защото е дълго) и нашир (само няколко улици) из селото, успях да забележа особености от селския пейзаж, които съм пропуснала предния път.

Повечето по-стари къщи бяха с някаква по-специфична и непривична за мен архитектура, различна от планинската. Зачудих се дали няма някакво румънско влияние и попитах стар добричлия… оказа се, че това са типови проекти за селски къщи от 60-те и 70-те, по които са градени селата на калъп. Или по-скоро “на пищов”, защото погледнати в равнина на скиците, точно на това напомнят.

Предимно едноетажни, този фасон къщи лесно се дострояват с някоя друга стая при увеличаване на семейството. Просто удължаваш дръжката или дулото на пищова :). Малките прозорчета при кара-тавана горе служат за вентилация: напролет ги отварят, за да се махне влагата от таванското и се затварят наесен.

Май достатъчно впечатления за толкова кратка почивка.

Ирландско време в Своге, вело-старец и детско рали

Обичам разходката по никое време по празници, защото всички тюфлеци са яко замасени и улиците са наши. Така колоездихме из Младост на един 1 Януари и беше все едно бомба бе паднала. Така е и в Своге на Великден, особено при ситен дъжд и ракиено време.

Тъкмо с Прасунсен обсъждахме, как за разлика от Дъблин, по нашите ширини валне ли малко дъжд и всички се изпокриват или се качват в колите… и го видяхме. Старец с костюм, прилично колело и чадър в едната ръка.

Докато се набутам да извадя фотоапарата и ни отмина. След него профучаха селяни с коли (от тези особи, дето няма да намалят, за да не те изпръскат) и докато го ожалвахме при тази липса на химическо чистене в близките 30 км… той взе, че се върна. Без чадъра, ухилен до уши, даже ни помаха :). Не знам защо ми хрумна, че сигурно не е българин.

   

Когато бях малка, всички момчета на нашата улица имаха лагерни колички. По-отворените си ги правеха с кормило от детски велосипед и колелца от ролкови кънки. Сигурно от 20 години не бях виждала деца да си играят така на улицата.

Шантаво ирландско време – през 10 мин се сменят ситен дъжд, силен дъжд и слънце изпод оловни облаци. А по нашите улици има само деца, странни  старци и откачалки като нас. Вървиш, дишаш дълбоко и се усмихваш на пролетта наоколо. И се чудиш къде, аджеба, са живите хора.

Миенето на улиците

Вчера със съседите измихме нашата част от улицата от няколко строителни колички пясък с луга, пепел и неизвестни по произход инертни материали, останали от цяла зима опесъчаване.

Похвално, ще кажете, взели сме нещата в свои ръце. Да, ама не съвсем.
Не заради това, че щом плащаме данъци и такса смет на общината, тя е длъжна да осигури почистването на улиците.

Литрите питейна вода

Щом поливането на градината и миенето на колата с питейна вода е прахосничество, какво ще кажете за миенето на улиците с маркуч и силна струя вода от чешмата? А имаме ли избор?

Битката с гравитацията

Няма вариант толкова много семейства по протежението на цялата квартална улична мрежа да успеят да се организират в смислен график. Всеки мие пред къщата си когато има свободно време и възможност.

И се получи абсурдът хората от ниската част да измият преди хората от високата. После хората от високата част се опитахме да не “ос*рем метеното” на хората от ниската част, но липсата на отводнителни канали и разни физични величини като дължина на най-дългия маркуч и факта, че водата не иска да спре да тече при демаркационната линия, а най-нахално продължава надолу създадоха известно обтягане на взаимоотношенията.

И тогава стигаме до въпроса с

Липсата на отводнителни канали и решетки

По асфалтираната преди няколко години стръмна улица по проект е трябвало да има отводнителни решетки при всяка къща. По проект е имало, но от фирмата-изпълнител са си ги спестили, както са спестили и извозването на строителните отпадъци от последния етап на правенето на улицата. (Наследство, с което ни предстои да се справим, защото някак си се оказва до нашия имот.)

Това научих, когато наивно (и много логично) попитах: “Е добре де, нямаше ли да е по-добре, ако имаше такива решетки на още 2-3 места?”

В момента решетки има само на другата улица над нас (което е добре, защото иначе щяхме да се спускаме по улицата с надуваеми лодки напролет) и в най-ниската част на нашата улица. Без втората решетка войната щеше да прерастне от квартална в глобална.

 И разни рационални идеи

Като например гадостта за опесъчаване да не се насипва от фирмата по чистотата директно на купчини по тротара ни, а в няколко спретнати дървени сандъка, разположени по протежение на улицата. През топлите месеци на сандъците ще слагаме капаци и ще могат да се ползват като пейки от изплезили  езици пешеходци.

Ние сандък ще си сковем. Въпросът е ще успеем ли да убедим хората от чистотата да го ползват по предназначение и кварталните кучета на разходка да НЕ го ползват… ъъъ… по предназначение 🙂