Когато по Коледа пристигнах в Бургас, заварих целия център разкопан и в кал, с импровизирани мостчета, по които изтупани мацки отчаяно се опитваха да не наклепат ботушките си и нервни продавачки в околните магазини. Половин година по-късно от разкопките няма и следа, съкровищата са открити (добре де, не са открити тук, но можете да ги видите и тук до края на август), а жителите и гостите се наслаждават на обновения (и вече без никакви условия пешеходен) център 🙂

Тротоарите

Всъщност двете централни улици и някои от прилежащите им къси пресечки са направени изцяло пешеходни, в тротоарни плочки с тук-там вградени осветителни тела. Стоянките за велосипеди са кът и са пределно минималистични, не че някой би рискувал да си остави колелото на тях, ако не бяха точно в обхвата на камерите на банката.

Появила се е и някаква арка със св. Николай, за която ми е малко трудно да преценя добавя ли някаква стойност за града, но хората май й се радват.

Когато баща ми попита “А видяхте ли компаса?”, очаквах да има предвид някакво съоръжение от сорта на градски часовник, а не мозайка на паважа около шахтата и минахме няколко пъти през него, навирили погледи в околните сгради 🙂

Пейките

Когато човек върви гордо на 2 крака, се изморява, а умореният човек трябва да има къде да седне и да си почине. Пейки в центъра на Бургас и в Морската винаги е имало, но сега вече има възможност абсолютно всички пешеходци, намиращи се в един и същ момент на главната, да намерят място за сядане, ако някой подаде команда “Седни!” Без майтап 🙂

Пейки вече има достатъчно, в най-различни конфигурации, модели и форми и едва ли има някой недоволен от това.

Велоалеите

По крайбрежната и в морската винаги са се борили за лично пространство колоездачи и пешеходци, така че жълтите линии едва ли променят много нещата… В общи линии хората се стараят да спазват ограниченията им, дори и когато са опънати пределно идиотски на завой по тясна алея.

Алеите изглеждат пусти, защото имах достатъчното търпение да изчакам момента без хора по тях. Обаче ми стана неудобно да снимам повече този млад татко с детската седалка и не можах да видя на практика как се кара с бебока отпред.

Бункерът, любимото място за срещи от ученическите ми години е пребоядисан като клоун и едва го познах 🙂

И разни други (некатегоризирани) неща

Като срещата по плажен волейбол между Английската и Руската (не знам кой грабна купите накрая, не бях аз), поставените навсякъде из Морската градина кошчета за кучешки отпадъци, на които за чудо никой не беше окрал торбичките, парковите фитнес уреди и някакви забавни табели, които съзерцавахме, докато чакахме да се извали проливния дъжд.

Хареса ни. Винаги съм обичала центъра на Бургас и Морската градина, но не мога да си кривя душата – след това преобразяване е много по-добре.

В събота направихме една лека вело-екскурзия до с. Герман. Селото на практика си е квартал на София – от другата страна на околовръстното, срещу Горубляне. Има градски автобус и маршрутки, и пешеходно може да се стигне до Горубляне за 5 минути.

До Герман ходя често с колелото, но обикновено карам в посока манастира, където има добри гледки и почти няма коли. С Кот обаче решихме да минем през самото село. Видяхме къща от дървени трупи, каквато искахме да строим и ние:

Преди години офертите и снимките на родните фирми ни отказаха от тоя тип къщи. Тази обаче изглеждаше много добре изпълнена.
В селото има още доста хубави монолитни къщи и добре поддържани дворове.

За да съкратим малко пътя решихме да се приберем през Панчарево, което през моста над езерото се достига за пет минути. Селският плаж на Панчаревското езеро не заслужаваше да хабим време и “лента” за снимки 😀 Не мога да си обясня какво намират хората в тоя квартал, като изключим близостта до града.

Прибрахме се през Горубляне, където видяхме някои доста хубави къщи:

Както и кръчма с надпис “Готвени ястия – скара, супи, салати”.

Надписът ни привлече и спряхме. Пристигна сърдита сервитьорка:

– К’во искате?
– ?!..Ми… меню няма ли?
– Няма!
– А какво има?
– Ми няма нищо за ядене!
– ?!?

Така поехме към следващия ресторант, който примамливо беше отворил широки врати. И не работеше 😀 Приключихме с горублянските кръчми за днес, а може и завинаги.

Накрая хапнахме почти у нас – в пица Кастело в Младост 3, където ни посрещнаха с усмивка и нахраниха с добри пици и оранжада:

Преди две-три седмици решихме да разнообразим рутинната проверка на къщата в Своге и да отскочим до с. Гара Лакатник преди това. Безспорно пещерняци и катерачи има какво да намерят там, но ние няма да се спираме много на темата за природните красоти. Първо, те са разгледани много по-добре в други сайтове, второ, в нашия блог обичайната тема се върти около това става ли едно място за заселване на градски хора или не. За Лакатник отговорът е по-скоро не, въпреки че селцето е много симпатично.

Автогарата, а и пейзажът наоколо определено ме подсетиха за Градът, в който никой не слизаше. За щастие не срещнахме героите му 😀

Иначе в селото има доста симпатични къщички, които могат да изглеждат впечатляващо на фона на скалите.

Ето и една във възрожденски стил, с малко буренце пред входа.

Селският “кооп” магазин не работеше в неделя. Не работеше и единствената кръчма, като изключим двете гарови кафенета. В едното пихме чай и ядохме пържени картофки, от бланшираните. Все пак е добре, че имаше и това 🙂

Помислихме тази къща за кръчма и се разбързахме към нея, но не беше. Все пак срещнахме две деца с покупки, които казаха, че има един отворен магазин в селото дори и в неделя.

А ето и един от хвърчащите “гаражи”, каквито съм виждал само по дефилето. Предполагам всеки, който е чувствителен на тема шофьорска чест, трябва да се научи да паркира в такъв гараж 😀

В Лакатник се продават безумно евтини имоти, но въпреки това едва ли представляват интерес за хора в активна възраст. Селото е прекалено малко, няма бизнес, и е далече от големите градове. Не видяхме суичове и кабели на интернет доставчици. Не видяхме дори и аптека. След разходката там Своге ни се видя като мегаполис 🙂

Отдавна ни е мерак да се измъкнем с колелетата извън София, но понеже и двамата сме си пишман велосипедисти с бюджетна екипировка, неминуемо възникваха въпросите: ще издържат ли Drag-овете на дълъг път, ще издържи ли Котката да се търкаля без да мрънка и най-важното: ще издържи ли Прасето да слуша мрънканиците на Котката.

Е, оказа се, че има дестинация, която ни е съвсем по силите: село Лозен, на 15 км източно от центъра на София  или грубо 10-тина км велосипедно от наше село Младост  (според гугъл мапс, от където си разпечатахме маршрута). Екипирахме раниците си с резервна гума, инструменти, помпа, пак инструменти, дебели дрехи в случай, че завее и зафучи… и потеглихме.

Минахме през Горублянската автоборса, оттам на Цариградско шосе, после трябваше да е по някакъв стар Лозенски път, който на отиване пропуснахме и удължихме пътя с 2-3 км… и накрая през един доста уморителен баир, след който изплезили езици и с единствената мисъл да открием местната кръчма (както винаги) най-сетне се нахендрихме в центъра на село Лозен.

(центърът на Лозен с храм “Св. Атанасий” – ако съм запомнила вярно)

Кръчмите

Човек очаква, че в центъра на едно село ще се намира и най-хубавата му кръчма. Видяхме една, точно срещу църквата, до чешмичката… и на външен вид изглеждаше доста приятно заведение – зеленина, дворче със свободни маси бол, плътна, шарена и каквато искаш сянка.  Заплюхме си заведението и се поразходихме малко наоколо, просто за да видим ще намерим ли някое друго… така де, време да тестваме всички нямахме, Прасунсен трябваше да се прибере до 18 часа. Не открихме друга, пощракахме малко къщи и пейзажи и се върнахме да похапнем.

Е да, но заведението се оказа пълно разочарование. Чакахме около 15-тина минути, докато разберем, че всъщност сервитьор няма и е на самообслужване (вида му вътре изобщо не предполагаше такова нещо, ама нейсе…). Опитите ми да си поръчам някаква по-сложна от шопска салата (примерно гръцка) се увенчаха с неуспех, а безмесни и рибни ястия  изобщо не фигурираха в менюто (което четеш вътре на бара, докато си поръчваш). В местната лозенска кръчма наблягаха на кебапчетата, пържените картофи и алкохола. А, да… и на чалгата – сравнително тиха навън, но не по-малко досадна. Поне тоалетната беше чиста.

“Добре де, какво чак толкова очакваш – селска кръчма” – ще каже някой. Е да, ама не – за тези 2 години сме обиколили достатъчно селца около София, доста по-мизерни и бедни, но в селските кръчмите сме се радвали на вкусно хапване и радушно посрещане.

А селото далеч не е бедно – видяхме големи, добре поддържани къщи, сравнително свестни и все асфалтирани улици. Изглежда доста приятно за живеене местенце и цените на имотите там съвсем не са ниски.

Шопски барок

Така Прасунсен нарече една местна архитектурна особеност: да се мешат стилове като шопска салата и да се зарязват къщите с години недовършени. Добре де… убедете се сами:

Симпатични къщички

Критиките бяха до тук – всъщност в Лозен има доста приятни къщи. Повечето като че ли са дело на един архитект или като взети от типови проекти (изглеждат прекалено еднакви), но в случая едва ли е чак толкова лошо. Изглеждат далеч по-стилни от съвременните си съседи.

	Слънчеви, големи тераси. Семпло и приятно… и строга леля, която ни се скара, че снимаме 🙂
	Тази къща беше на една тиха уличка точно до игрището на училището. Шарката по ръба пасва перфектно с облицовката на приземния етаж, с парапетите на терасите… дори с орнаментите на оградата. Мислено е за детайлите. Губера малко разваля впечатлението, ама… 🙂
	И да не кажете, че само бели къщи харесваме… това е единствената в цвят “кюлотите на баба”, която изглеждаше приятно. Защото около 500 метра нататък видяхме една, на която всяка стена беше в различен оттенък на розовото.
	Това миниатюрно, скромно къщенце също ми направи добро впечатление. Изглеждаше доста грижливо поддържано, двора също.

Летящата чиния

Идея нямаме какво ще трябва да представлява този строеж, но изглежда забавно :). И се чуваха звуци от усилена строителна дейност, без майтап.

Общо впечатление

Спор няма, хареса ни. Тихо, спокойно и много зелено. По улиците имаше много играещи деца и майки с деца. На една от улиците видяхме училищен двор с голямо игрище, селото си има и детска градина. На няколко места имаше работещи чешмички, детски кътове, достатъчно работещи и в събота магазинчета.

Прибирането

Пътят в обратната посока се оказа доста по-лек. Докато на идване качвахме баира, съжалявах горчиво, че ме домързя да си смажа веригата… на същия баир надолу съжалих, че не си погледнах и спирачките преди тръгване 🙂

Времето беше чудесно и горещо: единия от нас изгоря на лапи… другия на копитца 🙂

Магистралните труженички по пътя бяха на видима възраст 45-50 години и си говореха за зарзават и рецепти за зимнина.

Никак не обичаме в почивните дни да се водим по график, разписание и предварително начертан маршрут. След като се разходихме из Кладница (за което писах по-рано),  съвсем спонтанно решихме да повървим до съседното село – Рударци. Все още беше светло и слънчево и времето беше много приятно – точно за хубава есенна разходка 🙂

И още след табелата забелязахме местното феодално имение. В розово и сиво, с 3 реда бодлива тел и ограда на 2 нива – типичен замък 🙂

Рударци също си има портал – rudarci.com. Ако се бяхме подсетили да го посетим, преди да тръгнем в тази посока, може би щяхме да знаем, че улицата, по която вървим, не е пътя за София, а този за Перник 🙂

Архитектурата 🙂

Рударци е по-богато и голямо от Кладница, личи си по къщите още от началото на селото.  Улицата, която обходихме, беше с хубави постройки, поддържани дворове и по-сериозни огради. В тази си част напомняше повечко за предградие, отколкото за село.

	Обикновено крайните къщи са най-невзрачни, но тук ни изненадаха с мащабите на строителството веднага след табелата на селото 🙂
	Това беше къщата, която ме накара да я съзерцавам най-дълго. Толкова се мотах около нея, че слънцето започна да се скрива… Банална архитектура, но семплия вид, леката ограда и просторния двор на залез слънце ми действаха много успокояващо 🙂 В общи линии по цялата улица бяха стройно наредени подобни къщи, които само отдалеч можеш да хванеш така “самотни”.
	А тази беше най-интересна. Определено не беше стара, но собствениците й се бяха постарали детайлите да са изпълнени максимално автентично.
	Стълба към нищото. Всъщност къщата е долу, в ниското, но винаги се впечатлявам от тези стръмни стълби и площадки без парапет, които срещаме навсякъде по по-планинските софийски села. Дори и без да си на 2 ракии… достатъчно е да отидеш на гости в тъмна безлунна нощ в такава къща и рискуваш да се озовеш потрошен 3-4 метра по-надолу.

Магазини и заведения

Магазини срещнахме достатъчно, дори и по време на кратката ни разходка по 2 улици, но местните кръчми за съжаление ги изпуснахме. Беше почнало да се стъмнява и да става студено, а ние бяхме гладни и мечтаехме за тоалетна.

	Сравнително голям и добре зареден супермаркет.
	Или бившия смесен магазин, превърнат… отново в смесен магазин,  с ретро табела 🙂
	В селото имаше някакъв изоставен от години масивен строеж на нещо, напомнящо за евентуален МОЛ “Рударци” – явно строено в последните години от соца. Не знам защо не съм го снимала, в замяна на това на разклона до спирката на маршрутката хванах в кадър последния ни опит да хапнем и пийнем в Рударци – табелата на бивша, също отдавна несъществуваща пивница.

В крайна сметка ни достраша да рискуваме и се метнахме на маршрутката за София. И чак когато тя сви по съвсем различен път схванахме, че сме видяли много малко от селото, а централната част е в съвсем друга посока 🙂

Рударци изглежда приятно място и определено ще го посетим отново – успяхме да видим съвсем малко от този район.

С Прасунсен имахме план да си направим двудневна почивка в някоя къща за селски туризъм – лежерни разходки из природата, похапване на домашни манджи, тишина и спокойствие в домашен уют, без навалица досадници наоколо. Обаче за мен по-дългото пътуване с кола (респ. автобус) си е истинско мъчение, сайтовете на почти всички къщи за селски туризъм са пълна скръб, а до тези, за които все пак открихме някакво инфо и ни се сториха интересни, пътуването с влак (когато изобщо го има) е 3 дена път с камили. И за това в петък вечерта, преглеждайки отново букмарковете, решихме да оставим селския туризъм за колоездаческо пътешествие през лятото, а тази събота просто да се разходим до някое близко село, също като по времето, когато търсихме парцел за къща. И понеже отдавна мрънкаме, че преместим ли се в Своге, Витоша ще ни липсва, решихме дестинацията този път да е в тази посока. Позиционирахме се хоризонтално в кочинката, заредихме се с хартиени карти на Витоша, гушнахме лаптопа и се започна… Така се сетихме за село Кладница, за чийто сайт знаех от Боян, един от създателите му. Не бяхме ходили в тази посока, в предишните си търсения минахме по лъча Бистрица – Железница – Плана, но за съжаление снимки имаме само от с. Плана.

Местоположение

До Кладница има маршрутки на всеки час, от Министерството на земеделието до центъра на селото.  С кола ще трябва да хванете бул. Цар Борис III, през Княжево, посока  Перник.  Пътят до там не е много и не е чак толкова лош, ако стомасите ви издържат 40 минути друсане и малко завои накрая. В kladnica.com има разписанието на маршрутките, както и  подробно описание и карти на селото.

Храната

Много обичам, когато не се налага да търсим дълго мястото за похапване. Не сме от ранобудните и въпреки че закусихме, преди да тръгнем… когато стигнахме в Кладница беше 2 часа, а ние – примрели от глад. След кратка разходка и защото ни я препоръча местен жител, чиято къща снимахме, се отбихме в ресторант “Витоша”, на мегдана 🙂

Естествено безмесното меню не беше особено богато, но хапнахме много вкусно боб, омлети и салатки от печени чушки с чесън, гарнирани с по една бира. Обяд за двама – 11 лв. Кръчмата имаше 2 сериозни недостатъка, за да блаженстваме там още малко – сръбската музика и тоалетната. Върти ми се някаква аксиома за връзката между тоалетните в заведенията и музиката, която дънят там, но за това ще трябва да проведем малко по-сериозно социологическо проучване 🙂

Впрочем малко по-късно открихме по-приятно изглеждащо заведение с култовото име “Джелъси” и сигурно щяхме да спрем и там, ако не ни беше хрумнало да повървим до съседното село – Рударци, преди да се е скрило слънцето.

Хората

Изглеждат дружелюбни и приятни. Заговаряха ни толкова често в началото, че се зачудих дали не им изглеждаме съмнителни. Кладница е с население около 1300 души, така че е нормално хората да се заглеждат по непознати. Спряхме се да снимаме една къща, защото ми се стори доста емблематична за района и изобщо за планинските села около София и така се заприказвахме със собственика, че за малко да останем за обяд 🙂

Според думите на възрастния човек, тази “къщичка” е строена през 80-те за около 2,5 години. Е, пожелахме му по-често да се радва на компанията на внуците си и продължихме обиколката из Кладница.

Условията

Освен двете кръчми, в Кладница видяхме и няколко магазинчета за хранителни стоки, магазин за електроматериали, ВиК части и железария, както и една аптека. Ролята на търговска улица играе главния път към по-голямото съседно село Рударци. Кладница е с постоянно живеещи, а и е близо както до Перник, така и до София. В събота магазините работеха… предполагам, че ако бяхме звъннали, щяха да ни отворят и аптеката, защото по работно време почиваше само в неделя.

Имотите

Продължаваме да се интересуваме от парцели и къщи, въпреки че темата вече не е актуална за нас, но цените в Кладница не бяхме проверявали. Някак си бяхме отписали този район или не сме откривали нищо подходящо в нашия ценови диапазон, не помня… но поне поснимах малко къщи.

Така попаднахме на тази къща със странна мозайка от нещо стъклено на последния етаж. Чудихме се дълго що за чудо е това и чак когато разглеждах снимките разбрах, че работниците всъщност слагат сайдинг, а мозайката горе е остатък от друго време 🙂

Голямата бяла къща в дъното на този огромен двор е като че ли най-хубавата, която видяхме в Кладница. О, имаше много нови къщи, с по-стабилни дувари и по-поддържани дворове, но в тази има нещо достолепно.

В общи линии масовите къщи в Кладница са като типичните планински къщи модел 70-те и 80-те години. На мен ми харесват, въпреки че по форумите има вопли колко били соц. За района са подходящи, а и разчупените форми пасват на чупките по терена.

Добре де… ако до къщата ми се стигаше по такива стълби, сигурно щях да се изкуша да е по-хорър, като къщата на баба Яга… не толкова спретнато беличка 🙂

Масово строителство

Мярнахме отдалеч някакво затворено селище с относително еднотипни къщички в прави улици – Делта Хил. Честно казано хаотичното застрояване по склоновете на планината на самата Кладница повече ми хареса, а и комплекса не е завършен, но в сайта на фирмата видях интересна възможност – да наемеш напълно обзаведена къща там. Тоест човек може да поживее няколко месеца или година там и да прецени дали да рискува финансово и емоционално да се премести окончателно. Доколкото вдянах, планират да запълнят цялото поле и обещават да изградят инфраструктура, магазини, офис сгради, детски градини и пр. екстри. Естествено, комплекса е с ограничен достъп, т.е.  живущите в самото село Кладница ще гледат рая от високо.

Не толкова на дистанция бяха група от 4 еднотипни еднофамилни къщи под табелата “Жилищна група с. Кладница” съвсем в края на селото по пътя към Рударци. Високата ограда (още са в строеж) ни попречи да хванем по-свестни кадри, но в общи линии къщичките изглеждаха интересно, въпреки че ми се сториха прекалено нагъсто една до друга.

Бяха ни обяснили, че до Рударци е съвсем близо, на няма и 5 км и с Прасунсен решихме да се разходим пеша до там, докато още не е залязло слънцето. Подхванахме шосето към следващото село и започнахме да броим колко голф-а с пернишка регистрация ще ни задминат 🙂

Но за Рударци и отчаяните ни опити да намерим кръчмата там – друг път.