Къде ще прекараме следващата си ваканция ли? Ами във френски куб. Така се оказа, че наричат малките квадратни дървени къщички 3х3х3 метра, за които Валя ми прати линк.

Концепцията е много сладка – имаме супер луксозно бунгало за двама, което включва спалня, дневна, баня, отделна тоалетна и кухненски бокс в съвсем малка площ. В дневната има каминонапомнящ отоплителен модул и телевизор, разтегателен диван и компактни масичко-табуретки.

До спалнята се стига по стълбичка, а освен леглото, горе има и нощни шкафчета-ракли с осветление. И най-сладкото: кръгъл прозорец точно над леглото 😀

Снимките са взети от сайта на Carre d’etoiles, там има и доста забавна 360° разходка из къщичката, много снимки и видео. За сега ваканционни селища с такива къщички има само във Франция, очаква се да плъзнат из Европа, ако се харесват. Нощувката в момента (декември, студ) e около 85 евро за двама.

Ако искате да си купите такова кубче за вила или къщичка за гости – според този документ струват 25 000 евро, напълно обзаведени и готови за ползване. За доставката и монтажа нищо не разбрах 🙂

Ако искате да си направите нещо такова – гледането е без пари. Гледането на звездите също 🙂

Никак не обичаме в почивните дни да се водим по график, разписание и предварително начертан маршрут. След като се разходихме из Кладница (за което писах по-рано),  съвсем спонтанно решихме да повървим до съседното село – Рударци. Все още беше светло и слънчево и времето беше много приятно – точно за хубава есенна разходка 🙂

И още след табелата забелязахме местното феодално имение. В розово и сиво, с 3 реда бодлива тел и ограда на 2 нива – типичен замък 🙂

Рударци също си има портал – rudarci.com. Ако се бяхме подсетили да го посетим, преди да тръгнем в тази посока, може би щяхме да знаем, че улицата, по която вървим, не е пътя за София, а този за Перник 🙂

Архитектурата 🙂

Рударци е по-богато и голямо от Кладница, личи си по къщите още от началото на селото.  Улицата, която обходихме, беше с хубави постройки, поддържани дворове и по-сериозни огради. В тази си част напомняше повечко за предградие, отколкото за село.

	Обикновено крайните къщи са най-невзрачни, но тук ни изненадаха с мащабите на строителството веднага след табелата на селото 🙂
	Това беше къщата, която ме накара да я съзерцавам най-дълго. Толкова се мотах около нея, че слънцето започна да се скрива… Банална архитектура, но семплия вид, леката ограда и просторния двор на залез слънце ми действаха много успокояващо 🙂 В общи линии по цялата улица бяха стройно наредени подобни къщи, които само отдалеч можеш да хванеш така “самотни”.
	А тази беше най-интересна. Определено не беше стара, но собствениците й се бяха постарали детайлите да са изпълнени максимално автентично.
	Стълба към нищото. Всъщност къщата е долу, в ниското, но винаги се впечатлявам от тези стръмни стълби и площадки без парапет, които срещаме навсякъде по по-планинските софийски села. Дори и без да си на 2 ракии… достатъчно е да отидеш на гости в тъмна безлунна нощ в такава къща и рискуваш да се озовеш потрошен 3-4 метра по-надолу.

Магазини и заведения

Магазини срещнахме достатъчно, дори и по време на кратката ни разходка по 2 улици, но местните кръчми за съжаление ги изпуснахме. Беше почнало да се стъмнява и да става студено, а ние бяхме гладни и мечтаехме за тоалетна.

	Сравнително голям и добре зареден супермаркет.
	Или бившия смесен магазин, превърнат… отново в смесен магазин,  с ретро табела 🙂
	В селото имаше някакъв изоставен от години масивен строеж на нещо, напомнящо за евентуален МОЛ “Рударци” – явно строено в последните години от соца. Не знам защо не съм го снимала, в замяна на това на разклона до спирката на маршрутката хванах в кадър последния ни опит да хапнем и пийнем в Рударци – табелата на бивша, също отдавна несъществуваща пивница.

В крайна сметка ни достраша да рискуваме и се метнахме на маршрутката за София. И чак когато тя сви по съвсем различен път схванахме, че сме видяли много малко от селото, а централната част е в съвсем друга посока 🙂

Рударци изглежда приятно място и определено ще го посетим отново – успяхме да видим съвсем малко от този район.

С Прасунсен имахме план да си направим двудневна почивка в някоя къща за селски туризъм – лежерни разходки из природата, похапване на домашни манджи, тишина и спокойствие в домашен уют, без навалица досадници наоколо. Обаче за мен по-дългото пътуване с кола (респ. автобус) си е истинско мъчение, сайтовете на почти всички къщи за селски туризъм са пълна скръб, а до тези, за които все пак открихме някакво инфо и ни се сториха интересни, пътуването с влак (когато изобщо го има) е 3 дена път с камили. И за това в петък вечерта, преглеждайки отново букмарковете, решихме да оставим селския туризъм за колоездаческо пътешествие през лятото, а тази събота просто да се разходим до някое близко село, също като по времето, когато търсихме парцел за къща. И понеже отдавна мрънкаме, че преместим ли се в Своге, Витоша ще ни липсва, решихме дестинацията този път да е в тази посока. Позиционирахме се хоризонтално в кочинката, заредихме се с хартиени карти на Витоша, гушнахме лаптопа и се започна… Така се сетихме за село Кладница, за чийто сайт знаех от Боян, един от създателите му. Не бяхме ходили в тази посока, в предишните си търсения минахме по лъча Бистрица – Железница – Плана, но за съжаление снимки имаме само от с. Плана.

Местоположение

До Кладница има маршрутки на всеки час, от Министерството на земеделието до центъра на селото.  С кола ще трябва да хванете бул. Цар Борис III, през Княжево, посока  Перник.  Пътят до там не е много и не е чак толкова лош, ако стомасите ви издържат 40 минути друсане и малко завои накрая. В kladnica.com има разписанието на маршрутките, както и  подробно описание и карти на селото.

Храната

Много обичам, когато не се налага да търсим дълго мястото за похапване. Не сме от ранобудните и въпреки че закусихме, преди да тръгнем… когато стигнахме в Кладница беше 2 часа, а ние – примрели от глад. След кратка разходка и защото ни я препоръча местен жител, чиято къща снимахме, се отбихме в ресторант “Витоша”, на мегдана 🙂

Естествено безмесното меню не беше особено богато, но хапнахме много вкусно боб, омлети и салатки от печени чушки с чесън, гарнирани с по една бира. Обяд за двама – 11 лв. Кръчмата имаше 2 сериозни недостатъка, за да блаженстваме там още малко – сръбската музика и тоалетната. Върти ми се някаква аксиома за връзката между тоалетните в заведенията и музиката, която дънят там, но за това ще трябва да проведем малко по-сериозно социологическо проучване 🙂

Впрочем малко по-късно открихме по-приятно изглеждащо заведение с култовото име “Джелъси” и сигурно щяхме да спрем и там, ако не ни беше хрумнало да повървим до съседното село – Рударци, преди да се е скрило слънцето.

Хората

Изглеждат дружелюбни и приятни. Заговаряха ни толкова често в началото, че се зачудих дали не им изглеждаме съмнителни. Кладница е с население около 1300 души, така че е нормално хората да се заглеждат по непознати. Спряхме се да снимаме една къща, защото ми се стори доста емблематична за района и изобщо за планинските села около София и така се заприказвахме със собственика, че за малко да останем за обяд 🙂

Според думите на възрастния човек, тази “къщичка” е строена през 80-те за около 2,5 години. Е, пожелахме му по-често да се радва на компанията на внуците си и продължихме обиколката из Кладница.

Условията

Освен двете кръчми, в Кладница видяхме и няколко магазинчета за хранителни стоки, магазин за електроматериали, ВиК части и железария, както и една аптека. Ролята на търговска улица играе главния път към по-голямото съседно село Рударци. Кладница е с постоянно живеещи, а и е близо както до Перник, така и до София. В събота магазините работеха… предполагам, че ако бяхме звъннали, щяха да ни отворят и аптеката, защото по работно време почиваше само в неделя.

Имотите

Продължаваме да се интересуваме от парцели и къщи, въпреки че темата вече не е актуална за нас, но цените в Кладница не бяхме проверявали. Някак си бяхме отписали този район или не сме откривали нищо подходящо в нашия ценови диапазон, не помня… но поне поснимах малко къщи.

Така попаднахме на тази къща със странна мозайка от нещо стъклено на последния етаж. Чудихме се дълго що за чудо е това и чак когато разглеждах снимките разбрах, че работниците всъщност слагат сайдинг, а мозайката горе е остатък от друго време 🙂

Голямата бяла къща в дъното на този огромен двор е като че ли най-хубавата, която видяхме в Кладница. О, имаше много нови къщи, с по-стабилни дувари и по-поддържани дворове, но в тази има нещо достолепно.

В общи линии масовите къщи в Кладница са като типичните планински къщи модел 70-те и 80-те години. На мен ми харесват, въпреки че по форумите има вопли колко били соц. За района са подходящи, а и разчупените форми пасват на чупките по терена.

Добре де… ако до къщата ми се стигаше по такива стълби, сигурно щях да се изкуша да е по-хорър, като къщата на баба Яга… не толкова спретнато беличка 🙂

Масово строителство

Мярнахме отдалеч някакво затворено селище с относително еднотипни къщички в прави улици – Делта Хил. Честно казано хаотичното застрояване по склоновете на планината на самата Кладница повече ми хареса, а и комплекса не е завършен, но в сайта на фирмата видях интересна възможност – да наемеш напълно обзаведена къща там. Тоест човек може да поживее няколко месеца или година там и да прецени дали да рискува финансово и емоционално да се премести окончателно. Доколкото вдянах, планират да запълнят цялото поле и обещават да изградят инфраструктура, магазини, офис сгради, детски градини и пр. екстри. Естествено, комплекса е с ограничен достъп, т.е.  живущите в самото село Кладница ще гледат рая от високо.

Не толкова на дистанция бяха група от 4 еднотипни еднофамилни къщи под табелата “Жилищна група с. Кладница” съвсем в края на селото по пътя към Рударци. Високата ограда (още са в строеж) ни попречи да хванем по-свестни кадри, но в общи линии къщичките изглеждаха интересно, въпреки че ми се сториха прекалено нагъсто една до друга.

Бяха ни обяснили, че до Рударци е съвсем близо, на няма и 5 км и с Прасунсен решихме да се разходим пеша до там, докато още не е залязло слънцето. Подхванахме шосето към следващото село и започнахме да броим колко голф-а с пернишка регистрация ще ни задминат 🙂

Но за Рударци и отчаяните ни опити да намерим кръчмата там – друг път.

Не бяхме се разхождали много из есенно Своге – миналата есен търчахме само до общината и в Жълтото до гарата, за да уреждаме подробностите около проекта и разрешението за строеж, а тази… бяхме се заканили, че ще отидем накрая, да си приемем строежа, но не удържахме 🙂 Мернахме се за малко на строежа, колкото да видим, че с ВиК няма развитие (това вече го знаехме), материалите за част от довършителните са докарани и майсторите са започнали да слагат гипсокартона по стените… и толкова. Хванахме пътя покрай боровата гора до нас и лека-полека кашлицата ми от 3-те активно и 50-тината пасивно изпушени в петък вечер цигари изчезна.

Редовно минаваме покрай тази култова табела. Не знам някой глобен ли е, но мини-сметището си седи. Точно зад тези борове има едно много стръмно дере, в което някой идиот си е изхвърлил боклуците. Или няколко идиота. На по-малко от 200 метра по пътя има контейнер за боклук.

Пътят минава покрай тази порутена стара плевня, но до сега не бяхме се приближавали до нея. Наканихме се да я разгледаме по-подробно, докато не са я съборили.

Бяхме си понабрали малко дюли и орехи от нашите, в двора, обаче… тази ябълка с малки червени плодове и почти никакви листа направо си ме изкуши да я пробвам. После като една истинска евина щерка, прилъгах и Прасунсен. Очаквахме да е стипчива, горчива и червива като всяка дивачка, но ябълката се оказа сочна и сладка, без протеинови добавки.

Пътя навръщане, както винаги, го объркахме. Не че има някакво значение, след като всички пътища надолу ни устройват, но винаги някъде при тази къща бъркаме разклонението.  И всеки път се каня да почукам и да попитам за телефона на майстора, който е редил облицовката на долния кат. На мен ми прилича на венецианска мозайка. На малкият бял пес в двора ние пък приличахме на натрапници и понеже се продра да лае и ни наду ушите, побързахме да се разкараме.

Обаче по който и маршрут да поемем за към центъра, винаги има някаква авто кретенийка, която ни хвърля в музиката. В Своге сме виждали бус, отрязан по дължина, закрепен към стената на къща и превърнат в кокошарник… видяхме и бивш камион-кокошарник… е това долу просто е гараж. Нищо оригинално 🙂

Впрочем там сигурно се подвизава някаква авто-тенекеджийска шайка, защото старите военни джипки са сред най-вървежните коли. На нашата улица имаше паркирани 3, а тази вече е минала и през освежаване.

Прасунсен си умира да се грижи за фигурата ми и винаги успява да ме прекара през стълби или умопомрачителни наклони. И понеже съм известна с чувството си за ориентация (губя се в тристаен апартамент и по този повод винаги мъкна със себе си наръч карти и компаси), за следващия път съм решила да си отбелязвам на картата всеки маршрут с повече от 10 стъпала. За да го избягвам.

Е, това е… стигнахме моста, значи до гарата има 5-6 минути пеша. Докато писах това, успях да си загоря баницата, така че за ваш късмет мой пост в кулинарния ни раздел скоро няма да има 😀