Горе-долу такъв въпрос зададох на баща ми преди месец почти. Жегата в Бургас през лятото трудно се изтрайва дори и през нощта, а изпитата бира напираше да излиза директно през кожата ми. Обаче темата ми беше интересна, а и май само аз се сещам да намирам приложение на диктофона на баща ми 🙂 Измъкнах древните албуми със снимки и ги подхванахме подред… почти хронологично.
И така, говоря си с кандидат на техническите науки, старши научен сътрудник втора степен инж. Атанас Сокуров (А.С.), вече пенсионер, за хора и сгради, които отдавна ги няма… и ми е доста странно, някак тъжно. Някои истории съм ги подочувала като дете, но никога така подробно и с толкова детайли. За други съм питала и съм забравила подробностите. От къщите (май 5 на брой) съм виждала само последните 2. И ако не се бяхме заговорили (за кой ли път) за нашия строеж, така и нямаше да се сетя да го питам. Интересно, в колко ли фамилии семейната история си заминава с тези, които са я правили, а децата и внуците познават само своя живот?
Кот: Коя е първата къща, която ти си спомняш?
А.С.: Първата е тази, която рухна по време на бомбандировките в София… но тя не беше наша къща, там бяхме под наем. Тогава съм бил на 3 годинки и помня, че до къщата ни имаше училище и когато завиеха сирените, през една дупка в оградата се промушвах и бягах, за да се крия в мазето на училището – там имаше скривалище. Така ме бяха научили баба ти и дядо ти – грабвам си торбичката и през дупката. Къщата беше много паянтова… всъщност бомбата улучи съседната, нашата рухна от трясъка. Помня, че си търсех играчките в развалините на другия ден.
След това баща ми си намери работа в Бургас и се прибрахме.
(Баба ми, дядо ми и баща ми – София, 1943г. Снимки на къщата им там няма, но пък се мярка крайче от стара София :))
Всъщност най-старата къща, която си спомням, е правена от дядо ми Костадин – през около 1905 година. Горе-долу тогава, когато ВМРО са запалили Анхиало (днешно Поморие) и поморийци са се разбягали нагоре-надолу… брата на баба ми е заминал за Гърция, а тя дошла в Бургас и се оженила за дядо ми. Тогава Коджакафалията му е продал едно място от неговия си имот там…
Кот: Това е същото място, където после е била къщата ни и сега е блока?
А.С.: Да, да… на “Родопи” 5. Дядо ми тогава е бил тухлар. И там той си е направил къща от тухлите, на които тогава са им викали шкарто – половинки, начупени… не могат да ги продадат на нормална цена и той ги е взимал от там за строежа. И си е направил къща – една стая (3,5 на 4 м) и един салон (2 на 4). Вдигната беше на 20-тина см от земята – основи от камък. Мазе нямаше. Отпред имаше една слива, която минаваше над покрива. Тоалетната беше в дъното на двора, на септична яма – тогава в този квартал нямаше канализация. Водопроводът беше в двора, на около 10 метра от къщата – имаше дворна чешма. Спомням си, че като дете… отиваме при чичо ми за Коледа (дядо ми беше починал вече, но баба ми беше жива още и си оставаше в къщи). И ние отиваме там – аз, баща ми, майка ми и сестра ми… (това след 45-та година, когато се бяхме прибрали вече от София)… отиваме там да посрещаме Коледа и току идва някакво комшийско дете, за да ни каже, че е паднала стената на салона. Баба ми го пратила. Всяка зима правехме по 2 ремонта – все нещо се напукваше, падаше, протичаше… и баща ми се хващаше, вземаше хоросан и започваше да подзижда, да подмазва, да кърпи.
И понеже му писна накрая, взе заем от ДСК, за да направи нова къща.
Кот: Имаше една снимка с кръгъл прозорец…
А.С.: Това е къщата, която баща ми построи в Бургас. Тогава работеше в “Червено знаме” и тегли смешните цифри – 1000 лв заем и беше със страхотен страх, защото за първи път тегли кредит от държавата, за да построи къща. Тогава заплатата му беше 80 лв. От банката му даваха 2000 лв, но той не искаше, страхуваше се, че няма да може да ги връща. Проектът на къщата беше полуетаж на около 90 см в земята и 5-6 стъпала надолу и етаж нагоре. Долу имаше една стая, горе имаше една стая и до нея – нещо като коридор, (4:46) което беше 2.50 на 3.50, което беше със стълби до долу, а до горния етаж – със странични стълби. Трябваше да има още една стая от другата страна, но понеже баща ми взе само 1000 лв заем, парите не стигнаха. Щяхме да я правим след време, но така и не я построихме тази стая. Когато човек работи за повишаване на качеството си на живот, се съобразява с реалните си финансови възможности.
Баща ми беше малко артистична натура (зодия близнаци), искаше да си направи кръгъл прозорец на къщата – и го направи. А самия прозорец (ъгъла на голямата стая) беше объл.
(Аз и майка ми пред къщата с облия прозорец, 1972г. Малко преди да я съборят, все още недостроена…)
За къщата бяхме извикали майстори да я иззидат и покрият, но всички дървении – прозорци, врати, кара-тавани – направихме двамата с баща ми. Аз бях някъде около 12 годишен. Цяло лято, когато баща ми се връщаше от работа, купуваше от “Топливо” по 2 талпи, мъкнеше ги на рамо около 1 км до къщи и аз на другия ден хващах бичкията и започвах да ги бича. Това беше работата ми за деня. Ваканцията ми така минаваше. Можех да ходя да играя, можех да ходя на плаж, да чета, да правя каквото искам… но тази работа трябваше да съм я свършил – да избича талпите на летви с предварително зададени размери, които после баща ми с рендето дооформяше. С ренде, трион, бичкия и ръчна дрелка. Накрая беше намерил някаква бракувана електрическа бормашина, която занесе на приятел електротехник да се мъчи да му я поправи и дълги години я ползвах и аз.
Чак после вече, когато се оженихме с майка ти – тогава се хванахме с баща ми и направихме една стая там, но тя не беше нито надолу, нито нагоре – беше наравно със земята, на кота 0. На половин тухла, единичка, изправена настрани… 7.5 см, подмазана от вътрешната страна само. Единичен прозорец с 3 мм стъкло. След това аз допълнително направих едно антренце, широко около метър, преградих го в единия край (входната врата се отваряше навън, защото навътре нямаше къде да се отваря), в дясно имаше нещо като боксова кухня, където имаше печка, плотове, шкафове – бях ги направил от някакъв материал, много груб… бях ги боядисал в някакво отровно зелено… защото такава боя бях намерил. Абе всичко се правеше с най-подръчните материали – само и само да стане. Бяхме си преградили от лявата страна нещо като баня и там имаше един бойлер, тип самовар – на твърдо гориво. Една малка мивка 35/40, с един кран. По това време в Бургас се пускаше вода на 2 денонощия по 2 часа и течеше една кафяво-жълта мътилка… както когато миеш бурето, в което си държал джибрите. С такава вода живеехме, бяхме си направили утайник на плочата над антренцето.
(Майка ми пред “парадния” вход и баба ми със сестра ми пред “нашата” пристройка от стая и антренце. Варелът за вода би трябвало да е някъде зад стълбата, над антрето. )
А.С.: Сега има всякакви списания, от които можеш да вземеш какви ли не идеи, но през 70-те години такова нещо нямаше. Можеше да се абонираш за guterRat или някакво друго немско списание, ако се абонираш за “Работническо дело”. Ако искаш 2 по-западни – трябва да се абонираш и за някакво руско списание. Събирало ни се е по една заплата да дадем за абонаменти…
***
Разговорът си тече сладко вече в малките часове, бирата отдавна е свършила, а майка ми се включва с истории за къщите от нейното детство. Баща ми още не ми е доразказал всичко, но нататък вече историята я знам – помня и “времянката”, където са ни настанили, когато са отчуждили къщата ни, и апартамента, в който и сега живеят родителите ми. Тази част от историята е и моя. За нея – някой друг път 🙂
Прекрасен разказ за прекрасни хора, които се обичат. Продължи го.
Очакваме продължението.
За съжаление ние решихме да изоставим идеята за къща извън града. Мислим че на този етап в България това е твърде рисковано. Достатъчно е един комшия да имаш който е решил че няма нужда да чисти на животните си – и да ти съсипе цялата идея за чист въздух и мир. Достатъчно е един пияндурник да се клатушка вечер по улицата, за да прибирам детето си рано рано у дома. Достатъчно е да те видят че седиш с лаптоп на двора, за да ти дойдат ‘на гости’ и да отнесат половината къща.
Така че ние засега оставаме с апартамента и ще инвестираме в един кемпер 90-91-ви набор и ще обикаляме България и Европа, а в момента в който се усетим застрашени или подразнени – просто палим и се местим.
Един ден ако хората в България се променят – може и да възродим идеята (и мечтата) за селска къща.
Ще го продължа 🙂
Е… може би след разказите за току-що приключилото ни пътешествие (преди малко си влязохме в къщи и чакаме водата да се стопли, защото въпреки надеждите, софийската топлофикация още не се е набутала да ни приключи с профилактиката или каквото там беше :))
Иначе… зависи точно от мястото извън града и кой точно е градът де. Не знам как е по вашия край, обаче в София твърдо вече не е за деца. За пътешествието носехме моя хард, електронната книга и лаптопа (най-ценното специално за нас демек) със себе си – толкова за прословутата градска сигурност. Съседите ни ги обраха преди 6 години под носа ни (наистина никой нищо не чу и не разбра) и още ни гони параноята.
Впрочем и ние не посмяхме да се забием съвсем на село де… не заради сигурността, а заради удобствата.
Титинчо…аз тука на домакините им писах веднъж…Най-големият враг на развитието е страхът.От това,че комшията няма да си чисти на животните, от това,че пияница ще се клатушка по улицата, от Х,Y,Z…и така до безкрай,докато накрая стигнеш до извода,че не си заслужава да правиш каквото и да е,защото е или рисково,или предварително обречено.А то всъщност не е.Няма как да знаеш докато не пробваш.”Обречена кауза” означава,че приемаш обреченоста на лична кауза.
Имаше един роман навремето…не помня нито автор,нито къде съм го чел…останало ми е в главата само едно от заглавията на разделите.Наричаше се “За мрачното удоволствие от трудното съществуване”.
Salvador, Титично е с бебе и за това е по-взискателен към средата 🙂
Обаче според моя опит, малките деца задължително трябва да се държат далеч от градските гета. Чист въздух вместо смог, гората и рекичката вместо някакви изпочупени катерушки на детска площадка, превърната в паркинг… и съкратената селска даскалица за бавачка, вместо чалгарията в градската детска градина гарантират далеч по-щастливо детство 🙂
За възрастните е по-трудно обаче, особено ако са наемни работници.
Не съм сигурен че точната дума е ‘страх’. По-скоро ще се изгуби смисъла на упражнението. Няма да го има спокойствието, а нали това търсим? Вярно че в момента сме по чувствителни заради бебето. Аз все пак мисля че пътешествията с кемпер ще дадат на малката коконка големи порции чист въздух и безбройни приключения. Работата ни е такава че реално можем цяло лято да сме свободни, с един час интернет на няколко дена. Разбира се компенсирано от здраво стъпване на педалите през зимата. В най-лошия случай си правя петък-събота-неделя работни дни и през останалите сме на път (за да избегнем уикенд натоварванията по пътища и забележителности).
Май изместих темата в различна посока, за което се извинявам. Няма да го обръщаме на ‘за/против селска къща в България сега’.
Титинчо, аз намирам идеята ти за пътуването много добра 🙂 Бъди сигурен, че и там няма да е толкова лесно, колкото изглежда, но съм сигурен, че ще е интересно.