Определено варианта “гипсокартон на кюфте” вместо мазилка по стените беше голяма минавка. Не, че много бях ентусиазирана за гипсокартон, но някак си се бяхме настроили за местене още миналата есен, искахме да не чакаме къщата да съхне, а и… някак си успяха да ни убедят, че ще излезе малко по-евтино. Защото можело да си шпакловаме стените сами.

То, че можем… можем. Изчетохме известно количество туториали, гледахме някакво видео в “Мисия моят дом” и като че ли му хванахме цаката. От куче месар с гледане може и да не става, но колкото да запушиш няколко фуги – може човек да се научи и от видео. Само дето при нас не бяха няколко, а няколко хиляди – толкова широки, че можеш и отверката си да загубиш в тях. Просто самият гипсокартон беше сложен кофти – нещо, което забелязахме още при предаването от предния майстор, но тогава бързахме да приключим и махнахме с ръка под надслова “това ще го мислим после”.

Е… мислихме, струвахме, смятахме и преценихме, че ако тръгнем сами да шпакловаме, ще отиде цялото лято и няма да спестим почти никакви пари от това. 4 часа дневно в път (в Своге още не може да се спи), 6 часа работа (в най-оптимистичния вариант), минус 20 лв минимум за двамата за транспорт и най-евтиното хапване… и минус дневните надници на двама ни, ако решим да форсираме нещата и започнем да ходим и през седмицата. Отделно катеренето на материалите до къщата, за което щеше да се наложи да ползваме такси или да плащаме за превоз от някой магазин. И докато се колебаехме, мен ме хвана един доста упорит летен вирус, заради който цял месец редувах бухането като магаре с болки в гърлото.  И това окончателно наклони везните. Обадихме се на нашият технически, за да задействаме акт 16, той спомена, че има под ръка бригада гипсокартонаджии, които можели да оправят поразиите по стените… ние казахме “Давай ги насам” и се започна 🙂

Първоначално се разбрахме за една стая – спалнята.  Да има къде да отсядаме на чисто, докато сами се борим със следващите стаи. После казахме “Абе ако имат време и желание, да вземат и останалите да направят”… Уговорихме се да спретнат възможно най-тънък като цена и приличен като изпълнение таван в голямата стая долу. По някое време се заговори и за боядисване (и това мислехме сами да правим, ама идеята някой друг да разкара мръсотията и прахоляка беше доста привлекателна, а и аз продължавам да си кашлям…). Накрая започнахме да обсъждаме стълбището, кандисахме да не е облечено с дърво (не можем да си го позволим, ако ще го прави добър майстор с хубав материал, а на калпави изпълнения се нагледахме)… и се разбрахме да сложат някакъв гранитогрес. Черен или графит, защото стените са бели и ще е минимализъм от всякъде :).  Така де – на черно и бяло мога да наместя всичко, без да прилича на цигански катун къщата.

В интерес на истината, изпълнението на шпакловката и боядисването се оказа перфектно. Какво здраво фугиране се е наложило да правят, видяхме още предния път… това са двете стаи на горния етаж със скосените тавани. Вече са боядисани в бяло.

Относно тавана в дневната на долния етаж имахме леки словестни битки с нашия технически… ние искахме възможно най-евтините и лесни за слагане таванки (стиропорени квадрати, които се лепят директно на плочата и после евентуално се боядисват с латекс). Той твърдеше, че ще стане неравно и грозно. В резултат се оказа, че имаме окачен таван, което всъщност си има предимствата (ще ми създава работна атмосфера, все едно съм в офиса, а и ще можем в него да прекараме кабелите за нета и кабелната), но пък ще трябва да внимавам повече с обзавеждането.

Стълбите също се оказаха лека изненада. Няма да са чисто черни, а черни с бяло чело. Изненада се оказа, че и коридорчето горе е предвидено за облицоване с гранитогрес… даже беше почти готово. И то не е чисто черено, а като шахматна дъска. Адски се изкушавам да нарисувам накрая по една черна шахматна фигура на двете бели врати… 🙂

Всъщност дребните дизайнерски своеволия на майстора не ме ядосаха – знам, че каквото и да измисля и да настоявам изрично да е изпълнено, след месец – два вече ще ми е писнало да го гледам и ще искам нещо друго. Знам и аз колко се нервирам, когато на мен клиент се опитва да ми дава акъл относно дизайна. Иначе човекът си работи много чисто и си изпипва нещата… няма смисъл да му разваляме удоволствието от работата с мрънкане “ама защо си ги подредил така, а не иначе”. Подозирам, че ще ми е доста по-забавно накрая да добавям нещо от себе си, за да разклатя клишето 🙂 .
Крайно време е и някой да изобрети препрограмируемите подови настилки – такива като мен сигурно през ден ще променят шарката на пода.

Мотахме се около 20-тина минути в къщата и тръгнахме надолу с идеята да хванем пътническия влак от Лъкатник в 14 часа – единствения с винаги работещ климатик. Толкова горещина бяхме поели, че в София не ни се слизаше от влака.

Някак си си мечтая всички влакове по линията да са от този тип – широк, удобен и чист. При това състояние на БДЖ – май ще си остане мечта.

Почивните дни при нас по правило са работни – ако нямаме някой спешен проект със срок за вчера, ще има някакво ходене до Своге във връзка с къщата. Този път отидохме да свалим и измерим патрона на входната врата, защото се оказа, че в Своге няма ключар и ще трябва да си го сменим сами. И междувременно – да видим как са се получили бетонните пътеки около къщата, които поръчахме по телефона в сряда на същите хора, които правиха и оградата миналия месец.

Идеята на тези пътеки не е точно ние да не газим в кал, а по-скоро да пазят основите на къщата  от дъждовните води, за това са предвидени и тръби, в които ще се заустят водостоците (когато най-сетне успеем да довършим и тях и да ги пуснем до долу), а водата от водостоците… може да я пуснем по някакви лехи за поливане, знам ли.

Пътеката започва от портата, води до стълбището и после обикаля къщата от 3-те й страни, при които има нужда от такова отводняване. Четвъртата страна не е проблем заради наклона… а и ни се ще да приключим с бетона най-сетне и следващите пътеки (чиято функция вече ще е само за ходене по тях) да ги правим от нещо друго. Камъни примерно.

Оказа се, че пътеките са спрели донякъде и стадата охлюви, които се катереха по стените и правеха бялото да изглежда не чак толкова бяло. Малко е тъпо да се налага да чистиш външните стени на нова къща, в която още не си живял… за това мисля като се нанесем да напръскам повърхностите с нещо, което ще ги пази от мухъл и плесен, животинки и градска мръсотия. Нещо от този сорт… подходящо за нашите повърхности обаче.

По едно време чухме някакво странно шумолене и движение около къщата и решихме, че най-сетне ще успеем да сгащим крадците, които редовно отмъкват по нещо дребно (последния път бяха отнесли чувал с вата). Въоръжени с лопата и винкел, надникнахме през прозореца и видяхме… това:

Някакви кози бяха успели да изкатерят дерето (единствената останала неоградена част) и усилено “косяха” ливадата пред къщата. Радостните ни възгласи “Ааа, закуската!” ги стреснаха и те се понесоха обратно по ската, преди да успеем да пробваме как се дои коза.

С бравата и патрона приключихме учудващо бързо и понеже ни остана много време – захванахме се с едно уж повърхностно почистване на къщата… в резултат на което изнесохме няколко торби и 2 кофи боклуци, нагълтахме се здраво с прахоляк и огладняхме като вълци.

В центъра на Своге имаше панаир. По улиците бяха плъзнали сергии с мургави продавачи на китайски стоки, смърдеше на хлебче с плъх (така де… “дюнер” с месо от неизвестен произход), вихреха се някакви атракции от сорта на панаирджийски люлки, гондола и надуваеми пързалки за деца. И някаква толкова брутално гадна и силна чалга, декорирана с диджейски възгласи “Айдеее! Опааа! Раздрусааай!”, че се отказахме от идеята да сядаме в любимите си по-централни заведения и се забихме в една по-отдалечена кръчма, където не бяхме сядали отдавна.

И където срещнахме отново старата си познайница – котката Лакомка.

Този път успяхме да се доредим и да си хапнем от нашите порции цаца – Лакомка я хранеха две момиченца и общото количество храна, което успя да погълне това кльощаво дребно коте беше: 2 нервозни кюфтета, месото от 6 печени ребърца, няколко пържени рибки и 4-5 хапки омлет с кашкавал.

Слава на всички галактични сили, панаирът в Своге трае само 2 дена, сравнително рядко се прави и винаги в центъра, при което нашите 2 км отдалеченост от него се превръщат в огромно предимство.

Преди месец пуснахме тема, в която търсехме съвет каква да бъде бъдещата ни ограда. Коментарите на всички включили се ни бяха много полезни – прочетохме, спорихме, обмисляхме, пресмятахме, поискахме и мнението на съседите, живеещи на улицата ни. Признаваме си, варианта с вечнозелени храсти много ни изкушаваше… но в крайна сметка заложихме на малко по-сигурния вариант, който няма да зависи от свободното ни време и личен труд, т.е. направихме си класическа селска телена ограда с нисък бетонов праг.

Резултатът

Е, готовата ни ограда няма никакъв шанс да спечели конкурс за оригинална идея, но всеки, който е хвърлил поглед на снимката “преди” в миналия пост ще оцени спретнатия и солиден външен вид на готовото изделие 😀

• След покупката на парцела се оказа, че бившите собственици са иззели част от “тротоара” и са оградили с по 50-тина см повече в горната част (от какъв зор – идея нямам… като пространство не се печели нищо смислено). Новата ни ограда е на законното място малко по-навътре в границите на имота, с което си осигуряваме спокойствие пред общината и благоразположението на съседите.
• 35 метра ограда с врата (втора употреба, но здрава и добре рециклирана), с нова мрежа и колчета, нисък бетонов праг, бетонена площадка пред вратата и мини стълбище ни струваше 3600 лв, което включи всички материали, труда, подготвянето на терена и разчистването след работата, което трябва да стане днес. В неделя на едното стъпало и на участъка до вратата все още не бяха махнали кофража, но нямаме възможност да пътуваме пак през седмицата до Своге. Ще хвърлим отново поглед следващата неделя.
• Срокът на работа беше 10 дена за оградата и едната баня (за нея ще пиша друг път, че там е по-дълго и сложно), като дадохме аванс за материалите и доплатихме при приключването.

Процесът

Теренът откъм тази улица е доста шантав… при 30-тина см височина откъм улицата, бетоновия праг откъм страната на парцела ни е почти метър.

Честно казано, не можах да разбера каква е защитната функция на тази “шапка” върху бетона и не може ли да е без чупки, но оставихме хората да работят, както знаят. Предполагам, че ако слагаме облицовка острани на зида, ще има някаква завършваща функция. Малко вероятно е да ни хрумне нещо такова в следващите 10-тина години. Видяхме, че са предвидили някакви скобички в зида, за допълнително захващане на мрежата (освен за колчетата) и това ми направи добро впечатление.

Приключваме “инспекцията” на обекта и се изнасяме към центъра да ударим по една бира за чудесно свършената работа, а майсторите се връщат на работа (след като няма вече навлеци, които да им се моткат наоколо и да щракат с фотоапарата).

Половин час след това над града се излива такъв порой, че се чудим дали недостегнатия бетон ще издържи на водната струя. И докато наблюдаваме как в любимото ни заведение “Солей” персоналът отводнява приземния етаж, започваме да разбираме смисъла от направената инвестиция в по-стабилна ограда. И започваме да слушаме с по-голямо внимание съветите на техническия ни за този бетонен пояс около къщата, за който ни мрънка от миналата година и който щял да предпази основите на къщата.

Оградата е до тук, това е положението 🙂 Следващите 35 метра, които ограждат двора откъм асфалтираната улица ще ги правим по-нататък. Там също има някаква окъсана ограда, но поне терена е сравнително равен, можем да спестим бетоновия праг и няма да има нужда да местим колчетата навътре, защото в тази си част оградата е на мястото си.

Този път дори не научихме имената на майсторите (бригадата нае и ръководи нашия технически), но в замяна на това останахме доста доволни от работата им. Сега… винаги ще се намерят хора, които ще кажат, че може и по-добре или по-евтино, но… задължително след НО-то има условие, което обикновено ние не можем или не искаме да изпълним. Примерно да си вземем седмица/месец/сезон отпуск и да виснем на хотел в Своге, за да следим през деня кой какво работи по обекта. Или пък да обикаляме с кола София и околностите, за да открием малко по-евтини строителни материали. Или пък да изкараме един курс “строителен работник за начинаещи” и да се захванем сами да правим всичко онова, от което не разбираме.

А и не съм убедена, че по този начин ще стане по-евтино или по-хубаво.

Оградата на къщата ни е почти паднала. Не сме я броили никога за нещо свястно… просто парцелът минаваше за “ограден”, когато го купихме. За 2 години коловете се разклатиха и полегнаха, мрежата се допрокъса, а врата така или иначе нямаше.

Крайно време е да спретнем нова ограда, но каква?

Излишни пари за високи каменни (бетонни) дувари нямаме. А и от едната страна, където е лицето на къщата и на където гледат прозорците ни има хубава гледка и не си струва сами да си я скриваме. Обаче от другата страна улицата е около половин метър по-високо от основите и подозираме, че в дъждовно време ще си имаме проблеми.

Това е снимка на северната страна на къщата от миналата година, но оградата и в момента е също толкова или дори по-полегнала. Ясно си личи денивелацията и проблемите след дъжд. Нагоре от нас улицата не е асфалтирана и няма ВиК шахти, канавки и прочие цивилизационни екстри. Няма и много къщи, но все пак има гора, на която разчитаме да пази от сериозни порои.

Естествено, ще потърсим съвета на майсторите, дето ще я правят тази ограда, но докато ги открием… да спретнем едно запитване и тук, нали за това е този блог все пак 😉

Вариант 1: нисък бетонен праг

Нищо нечувано и невиждано по нашите земи – телена ограда с нисък бетонен праг (20-30 см) – колкото да спира водата от улицата в дъждовно време да не нахлува в двора и да не слиза в основите на къщата. Мазе нямаме, основите са стабилни, кота 0 е достатъчно високо… и все пак се притеснявам. Ако височината се окаже недостатъчна, ще си хвърлим парите на вятъра.

Докато се разхождахме с колелетата из с. Лозен, видяхме точно този тип ограда, която си представяме. Нищо сложно, нито пък кой знае колко привлекателно, но би трябвало да свърши работа.

Проблемът с този вид ограда е, че при лицето, което има парцела ни на тази улица и при денивелацията, бетоновият праг ще глътне доста средства и ще ни попречи да довършим всичко до края на есента. Защото освен този праг, ще трябват и нови колове, мрежа и за другата страна… както и порта. Предимството е, че ако оградата е добре направена, забравяме за този проблем в следващите 10-тина години.

Вариант 2: Гъсти храсти покрай телената ограда и отводнителна канавка

Ако сумата, която ни поискат за бетоновия праг е прекалено висока, можем първоначално да стегнем само една по-стабилна телена ограда… и да насадим по-гъсти храсти, които да са нещо като естествена преграда срещу водата… и срещу желаещите да прескочат оградата, ако са по-бодливи 😉

Допълнителна защита от наводнения може да се направи с един канал, който ще обира водите в горната (и по-висока) част на парцела и ще ги отвежда директно в дерето, без изобщо да ги пуска да минават през по-ниската част, където е къщата.

Предимството на този вариант е, че може да се направи веднага и с по-малко средства, без да ни яде от ресурсите за довършителните работи вътре в къщата. Недостатъци има много: майсторите ще гледат скептично, а скептично гледащия майстор никога не влага всичко от себе си… лошото планиране на отводнителния канал ще го превърне в декоративен, а храстите растат бавно.

Това са идеите, които ни се въртят в главите… ако някой има мнение, съвет, забележка, гениална идея, тъпа идея, банална идея или просто идея, която желае да сподели – с удоволствие ще го изслушаме 🙂

А, да… и всякаква актуална информация за цените, строителите и доставчиците на материали за Своге и околностите също ще ни е много полезна.

Празниците, по дефиниция, са онзи период от време, за който си обещавам да направя един куп неща и на всичкото отгоре разчитам да си почина. Не си спомням някога да се е получавало, но опитите ми продължават 🙂

Месенето на козунаци

в общи линии е доста забавно занимание. Вярно, уморително е, но не чак колкото яденето им след това. Установих някои интересни неща:

• унгарската мая е доста добра. Взех я заради спомена за будапещенските кифлички и не сбърках
• когато нямаш сито за пресяване на брашното, удрянето на 2 пластмасови цедки за чай една в друга върши същата работа
• някой по-мързелив и от мен (не предполагах, че има такъв) е измислил месенето на козунак в пералня. Не, не… няма да рискувам. Предпочитам едно месене на ръка пред едно пране на ръка… което със сигурност ще имам, докато купим нова, ако тестото се изплъзне от торбата и задръсти дупките на барабана 🙂
• 45 минути печене при 180-200 градуса… таратанци. Това важи за нормална голяма, съвременна фурна, не за Раховец 01. Още на 20-тата беше готов… препекох го, защото държах да спазя инструкциите.

Едва ли ще повторя скоро този експеримент с месенето на козунаци (въпреки че се получи както трябва и много вкусен), защото от известно време насам се замисляме за домашна хлебопекарна. А аз имам ли машина за нещо, изоставям ръчния труд.

В къщата

има известен напредък. Материалите, които цяла зима стояха струпани в кухнята, вече се намират по стените и тавана. За едно съжалявам – че се навихме на варианта за гипскартон… забавянето изяде цялото предимство на идеята. Малката баня долу е измазана добре. По гипскартона имам забележки, ама… по-важно е да приключим и да минем на следващия етап.

Това, което следва е:

• Ограда. За 2-те години, откакто купихме парцела, оградата, която бившия собственик явно е спретнал набързо от някакви прокъсани телени мрежи, просто да изглежда оградено, буквало се срина. И входна врата на оградата, защото такава нямаше.
• Поне едната от баните, за да можем да оставаме да пренощуваме. Изборът ни на кръчма в Своге винаги досега се е свеждал до удобствата на тоалетната. Менюто е на второ място 🙂
• Парапет на терасата на 2-ри етаж, че така си е малко страшничко.
• Акт 16

Оттам нататък Кот ще се прави на бояджия (за това пари на майстор не мисля да давам) и ще помислим за подовите настилки (и с това планираме да се справим сами).

Като споменах кръчмите…

В Своге в неделя нямаше грам човек по улиците, но всички заведения работеха. Времето беше чудесно и седнахме на открито в непретенциозно кръчме с добра кухня в центъра. Компания ни правеше една малко бременна котка, която кръстихме Лакомка. Количеството пържена цаца, която Лакомка погълна беше удивително, имайки предвид размерите й 🙂