От пътешествието ни в двете Ирландии мина повече от месец и много време за пътеписи не ни остана (въпреки че Прасунсен се отчете с един), но няколко случки наскоро ми припомниха колко приятно се живее, когато освен подадения морков, посочиш зад гърба си и тоягата.
Паркирането – платено
В Дъблин имаше много малко паркирани по улиците автомобили. Зачудих се защо, докато не видях паркинг автоматите за самотаксуване. В интерес на истината в Белфаст и Дери трафика беше по-сериозен, въпреки че градовете са доста по-малки.
Жилищните кооперации си имаха собствени паркинг улички, затворени за външни коли. Доколкото ми обясниха после – за това също се плаща, при това с не малка месечна такса.
Велосипедна идилия
Велоалеи, велостоянки и много велосипедисти. Без значение колко проливен дъжд пука навън, ирландците се придвижват и с колело. Видяхме и вело инцидент между възрастен човек и камион, за щастие без сериозни наранявания… но това окончателно ни отказа да си наемем колелета за разходка из Дъблин. Велосипеди под наем имаше на доста прилична цена, като стоянките с автомат за чекиране са навсякъде, а първия половин час е безплатен.
Самите велоалеи не са нещо особено, просто ги има и се ползват. Паркирани автомобили по тях няма, за това пък видяхме велокуриер.
Безплатни тоалетни
Причината по кьошетата и в уличките около ирландските гари да не смърди на урина не е високото гражданско съзнание на местните жители и гости, а наличието на чисти и добре оборудвани безплатни тоалетни. За пръв път не ни се наложи да търсим дребни при слизане от влак и да ровим за мокри кърпички, салфетки и сапун из багажа. Е, в замяна на това безплатното wi-fi в Ирландия е красив сън. Ако можехме да им изпратим Виваком, а те на нас да ни направят тоалетните на Централна гара, щяхме да имаме по нещо добро и от двата свята.
Пешеходни улици
Много се изговори около тази кампания “София диша”, но за мен затварянето на една улица за месец или дори цял сезон е безсмислено. Пешеходните улици служат, за да могат хората да се придвижват по най-естествения за тях начин: на 2 крака. По тях може и да няма атракции, но трябва да има подходяща настилка и пейки. Трябва да има улични чешми. Кафенета, магазинчета, ателиета… те не пречат, но и не са основното, заради което човек е решил да походи пеш. Има ги навсякъде, така или иначе.
Обикновено разглеждаме градовете в които ходим пеша, рядко на колело, още по-рядко ползваме градски транспорт. Дъблин е добро място за пешеходците. В Белфаст и Дери/Лондондери просто нямаш нужда от кола, ако си турист. Навсякъде има обособени пешеходни улици, хубави тротоари и удобна за всички система от светофари – навсякъде с бутон за пешеходеца. На пръв поглед изглежда, че толерира автомобилния транспорт, но се свиква толкова бързо, че още ми липсва.
Такси от автогарата до летището в Дъблин струваше съвсем малко повече от автобус за двама и беше с точно фиксирана цена. Спирките на трамвая изглеждат еднакво добре и в центъра, и в крайния квартал. В Белфаст можеш да хванеш безплатна железница от гарата до района на университета.
Къщите: по-хубави отвън, отколкото отвътре
Ирландските къщички, наредени в стройни квартали изглеждат толкова спретнати отвън, че започваш да се чудиш каква ли фантазия ще бъдат отвътре, откъм обзавеждане. Е, в това май се различават от нас – любопитно надникнахме (и даже поживяхме малко) в няколко и видяхме стари мебели, неудобни тесни бани, скърцащи дървени стълби и влага.
В София в санираната на кръпки панелка често можеш да откриеш обзавеждане като извадено от списание. В Белфаст явно е по-важно как изглежда миниатюрния ти двор и фасадата на къщата ти. Зад двете врати (да не бяга топлото) никой външен не наднича и спокойно можеш да си караш с пребоядисаните стари мебели. И докато това с обзавеждането е и въпрос на вкус, то определено ирландците само биха спечелили от мивка с нормална батерия-смесител и осветление с нормален ключ, вместо въженце. Миенето на чинии в белфастски хостел е досадно изпитание. Успях даже да счупя една.
В малките градчета и селца, покрай които минахме с влак на път за Белфаст и Дери, къщите доста напомняха на българските по Искърското дефиле. По-често бели или сиви, с двускатен покрив, балконче с винкел и дървени дъски за парапет. Чувствах се съвсем като у дома.
Тоягата
Явно в Белфаст има основателна причина алкохолът да не се продава в хранителните магазини и в някои райони публичното наливане да подлежи на глоба. А глобите не са никак малки. Сега… не бих казала, че ме радва подобна забрана – харесвам идеята да пийна 1-2 бири в парка с приятели, ако и да не съм го правила от години. Но докато съществуват хора с нулев самоконтрол, тоягата май ще служи не само за подпиране.
Табелката със заплаха за глоба се размахваше за абсолютно всичко, за което можеш да се сетиш, включително и за чупене и драскане на красивите спирки по-горе.
Ейре-мама
Бг-мамата може и да е станало нарицателно понятие, но друго такова жювотно като ирландските мами не съм виждала. Типична гледка е (бяла) млада жена с между 3 и 5 диванета в предучилищна възраст, всяко награбило близалка, чипс или някаква подобна вредност. В момента, в който някое от чааветата приключи с облизването и си отвори устата да каже нещо, връчва му се тутакси следващата запушалка за уста.
Във влака от Дери до Белфаст пътувахме с 2 такива фамилии, които явно се снабдяват с близалки на едро от близкия секс-шоп. Доста гадничко си беше за гледане и да, фотото сигурно щеше да илюстрира добре наблюденията ни, но не бих снимала 3 годишно дете, опитващо се да навре напреки в устата си нещо като огромен цикламен член.
Жените по никакъв начин се възпираха малките да се катерят с кални обувки по седалките, но виж по-голямото момиченце, което се опита да им досажда с някакви свои проблеми сиктирдосаха доста грубо.
