На днешния ден преди 100 години Амундсен е достигнал до Южния полюс. Нямаше да си изберем псевдонимите Прасунсен и Кот, ако не бяхме склонни към неумерени авантюри, за това в чест на Амундсен, а и заради това, че имаше работа в София, Кот предприе епичното приключение: “Как да стигнем от Своге до София в условия на стачка на БДЖ”.

Хронология на събитията

1. Ставане в обичайното време, все пак трябва да стигна в София в ранния следобяд, а разстоянието е само 40 км. Маршрутка има в 13:45, така че в 13:00 си нарамвам чантичката с книжка за четене, вода и голяма торба за пазар и поемам с умерен ход 2 км надолу към центъра на града. Маршрутките спират и на разклона в квартала ни, но както правилно предположих – ако е пълна, просто няма да спре.
2. В 13:30 съм на стоянката на маршрутките, а там вече се е заформила прилична манифестация. Учениците и студентите се прибират от училище или отиват на училище, а хората, работещи на смени се опитват да стигнат до местоработата си. Някаква мама, помъкнала малко хлапе гледа навалицата унило и му търка премръзналите ръчички.
3. В 13:45 маршрутка няма. Идва една с 20 минути закъснение, която обира една значителна част от хората. Натъпкана е до дупка, а вътре има над 20 правостоящи. На предното стъкло са се разплескали детски физиономии. Тийнейджърите нямат инстинкт за самосъхранение, обаче аз имам. Задната част на маршрутката е толкова увиснала, че започвам да се опитвам да си припомня някакви молитви. Естествено, не се качвам. Жената с детето също не рискува.
4. В 14:30 (ако не ме лъже паметта, още не знам разписанието наизуст) трябва да има още една кола. Идва с около 20 мин закъснение, а за това време вече се е образувала нова манифестация. Този шофьор обаче е непреклонен – пуска само 4 души правостоящи. И явно има за какво – малко след изхода на града ни спира патрулка. Не разбрах имало ли е санкции за шофьора или за предишния, но след кратка проверка на документите ни пуснаха.
5. Мъгла и завои повече от час. Караме бавно, за това пък на мен ми става лошо. Закусвала съм преди часове, а обяда го пропуснах в очакване всеки момент да се натъпча в  маршрутката. Опитвам се да чета, но на задната седалка до прозореца, където съм успяла да заема последното място за сядане е тъмно, духа и смърди на урина.
6. Маршрутките от Своге имат за последна спирка гара Север – едно проклето от боговете и Столична община място, от където няма никакъв свестен градски транспорт. Слизам с останалите малко по-рано, за да се пробвам да хвана някакъв трамвай… но просто нямам сили да чета маршрутите им от надрасканите табели. Хващам такси. Часът е 16:10.
7. Естествено, по законите на всемирната гадост, не мога да свърша нищо от това, за което съм пътувала половин ден. “Елате пак след 16-ти…” Майната ви, тъпи канцеларски плъхове! Не знам кой пали коли в София, но аз съм на път да започна да взривявам синдикални лидери, държавни чиновници и гарови касиерки. На последните шумно им пожелавам да ги подменят с автомати за билети.
8. Купувам си билет за влак за 18 часа и имам 1 час за убиване на гарата. Студено е, затова правя оборот на Billa-та, спонсорирайки ирландската, немската, френската, норвежката и холандската хранителна индустрия. За тази вечер поне ще имаме уникалния шанс, докато похапваме да забравим, че живеем в България.
9. Влакът е в извънстачково време, тръгва навреме и пристига навреме. Топъл е, пълен е, но почти няма правостоящи.

Често ни се случва, докато пътуваме някъде, да висим с часове на летища. Да си купуваме билет за влак от касиерки, говорещи само своя език (в оня случай – грузински) и да се опитваме да разчитаме информация на неизвестна ни писменост… Ядосвахме се на унгарските железници, че заради огромното им закъснение си изпуснахме връзката, псувахме румънските авиолинии за това, че ни третираха като товар картофи… дори и на комфортните ирландски влакчета намерихме кусури. Обаче това са пътешествия заради приключението и неудобствата са част от приключението. Дори и летището в Шарджа (най-кошмарното преживяване на Прасунсен) пак е част от приключението.

Днес си представих, че това ми се случва всеки ден и нямам друг избор.