Събудихме се от тишината – нетипична, чак страховита. Семейство Бидонови, от чийто апартамент над нас обикновено се разнася първо алармата за събуждане (6:30, игрива чалга, прекъсвана няколко пъти от удари, явно по радиочасовника), после шумно трополене на 2 х 120 кг и 2 х 80 кг в налъми (7:00), последвано обикновено от жизнерадостна трудова дейност (8:00, пробиване с бормашина, чукане, рязане и изтърваване на инструменти, обикновено в съпровод от мазилка, стелеща се нежно от тавана по главите ни), този път не даваха никакви признаци на живот.

– В провинцията са! – уверено отсече Прасунсен.
– Амиии… то от никъде нищо не се чува… Поне алармите на колите друг път квичат, деца викат под прозореца… Да не е паднала бомба? – сънено се прозя Котката.

Слънчице, жега, никакви хора и коли по улиците. Тенденция към застудяване и валежи през следващите. Перфектния момент да се поразходим с колелетата, да се пораздвижим след световното по ядене и пиене, което обичайно се провежда всяка година по нашите ширини и просто няма шанс да се измъкнеш от участие…

Тази част на Младостите обикновено не е особено натоварена и в работен ден… но чак да не срещнем кола ни се стори прекалено.

Зад 2-та мола на булеварда вече се чувствахме, все едно се разхождаме в Припят… дори и кучета не срещнахме. Облаците създават едно такова тревожно усещане 🙂

Два следобяд, в далечината се мярка самотно семейство с детска количка. Първите признаци на живот. Впрочем по “Малинов” си имаше движение някакво, не беше съвсем пусто де… задминаха ни няколко коли и автобус. Просто толкова спокойно в квартала не е било отдавна.

Искам всяка сутрин да е денят след нова година, мрън 🙂

(киносезона също го открихме, с “Аватар”… ама Прасун не остана много очарован. Извънземните били банални.)