All posts by Кот

Уъркшоп по баракинг

Понеже стана много модерно всеки, който е успял да не съсипе даден проект, да учи и останалите как да не съсипват своите… решихме и ние да спретнем един уъркшоп за начинаещи и напреднали в баракостроенето. Или работилница, по нашенски.

Каква ще е ползата за курсистите?

  • Получават базови практически познания за ползването на чук, пирони и трион;
  • Научават се да завиват дълги винтове в дебела греда без винтоверт;
  • “Три пъти мери, един път режи” не е само народна поговорка, а и икономически инструмент за нередуциране на личното богатство;
  • Получават почти университетски познания по предмета “Съпротивление на материалите”;
  • Успяват да видят смисъла на задачите с греди и опори. Ако не са учили съпромат, ще добият усещането, че от тази дисциплина има смисъл дори и да си PR SEO филолого-маркетолог.

Галерията на отличниците

Малко снимки от уъркшопите ни миналия месец.

Програма по дни и модули

Ден 1:

  1. Избор на достатъчно количество качествен дървен материал
    Или защо 4-те вътрешни дъски ламперия в добре пакетиран сноп от 6 винаги са с чепове и/или дървояди.
  2. Вертикалът не е по-лесен от хоризонтала.
    Или защо няма значение в коя посока ковеш ламперията, понеже все ще ти е зор да направиш от нея стабилна стена.

Ден 2:

  1. За какво служи бащата на половинката?
    Или как да експлоатираме чужд труд
  2. Когато ръцете изпреварят ума
    Този модул ще разделим на двете му логични части:
    • Умът ми пречи: ролята на сутрешното кафе, биоритмите, от чакра в чакра и нумерологията (водеща Кот);
    • Ръцете ми пречат: абе няма значение дали уцелваме, важното е да размахваме чука (водещ Прасунсен).

Ден 3:

Успешно преминалите модулите от ден 2 могат по желание да минат и курса за напреднали:
  1. Какво да правим, когато котката (жената, детето, синигерчето) ни пречи?
    Желателно е курсантите да си носят собствени тежък чук или секирка (щото по нашите има достатъчно наши пръстови отпечатъци и капки кръв за ДНК анализ).
  2. Редене на тротоарни плочки 
    Или защо дори и жена може да се справи с тази работа по-бързо и читаво от наетите по проекта за оправяне на пътя по Искърското дефиле с европейски кинти.
Успешно преминалите всички модули ще черпят с бира и цаца. Ако са им останали и пръсти имат сериозен повод за почерпят, така че да не се ослушват.

 

Зимнина 2012

Сезонът на зимнината е. Сега… ако имате 5 супермаркета в радиус 200 метра от къщи, не ви пука особено какво ядете и не виждате смисъл да купите скъпи зеленчуци с неясен произход от магазина и да убиете един уикенд в рязане печене и затваряне на буркани – пропуснете този пост. Ние обаче вече имаме градина :D.

Миналата година в бързината около пренасянето си сложихме само кисело зеле в 2 кутии (събраха се 5 малки зелки и тъкмо ни стигнаха), малко люти чушки и 2-3 сладоледени кутии карфиол с моркови. Просто при опаковането на багажа изхвърлихме празния амбалаж и малко по-късно го отчетохме като сериозна грешка. Тази година подходихме по-сериозно, макар и отново скромно.

(Снимките са от миналата година, когато документирахме ентусиазирано всяка дребна промяна в къщата, включително и правенето на няколко буркана зимнина, но тази есен имаме толкова неща за довършване и толкова нови неща, че туршията я правихме между другото.)

Това са някои от любимите ни рецепти:

Кисели краставички

  1. Компотен буркан се пълни с цели или нарязани краставички;
  2. Сипва се една равна супена лъжица сол (най-добре морска);
  3. За аромат може да се сложи семе от копър или лист от смокиня;
  4. Пълни се с вода и се затваря с капак;
  5. Проточва се всеки ден една седмица. Може да се разклаща както е с капачката.

Бурканите се държат  на топло 10-тина дни и са готови. Ако се правят през лятото, после трябва да се приберат на по-хладно.

Саламура за туршия и кисело зеле

Ако бурканите са с различен размер или освен краставичките искаме да направим и друга туршия, правим саламура, с която да се залеят зеленчуците.

  1. С  едра морска сол се прави концентриран разтвор. Познава се, когато в него пуснем (добре измито) сурово яйце и над разтвора се покаже повърхност, колкото 5 ст.
  2. Този концентриран разтвор се разрежда с вода 1:1, т.е. една част разтвор и една част вода се смесват. Най-лесно се мери, като в друг съд се редува да се сипват 1 чаша разтвор и 1 чаша вода, докато получим нужното количество. В разредения разтвор яйцето потъва на дъното.
  3. С разредения разтвор (т.е. саламурата) се заливат краставичките или туршията (зелени домати с моркови и карфиол или стъргано зеле с моркови и целина). Със същия разсол се прави и кисело зеле.

Рецептата за тази саламура е от баба ми Радка (майката на майка ми). По този начин са правили туршиите и нейните майка и баба.

Пукани люти чушлета в марината

Понеже огъня рядко ми се отдава, а и живеем в близост до гора, го избягвам. За печенето на лютите чушки ползваме обикновен котлон, чиято плоча е обвита с готварско алуминиево фолио (мразя да стържа печки).

  1. Чушлетата се измиват и съвсем леко се опукват (хубаво е да не са прегорели и да останат твърди, така ни е по-вкусно). Нареждат се в буркани с капачки на винт и се добавят малко нарязани на кубчета моркови, чесън и целина (обикновено с целина сме забравили да се снабдим, та и без нея става).
  2. Прави се марината от оцет, олио, захар и сол (може да ползвате класическото съотношение, при нас е по-скоро “на око и език”). От подправките слагаме бахар и черен пипер на зърна.
  3. Маринатата я кипваме на котлона и веднага наливаме в бурканите. Затварят се добре, обръщат се и се оставят да изстинат. Ако след изстиване капачката е хлътнала, бурканите могат да се съхранява и малко по-дълго, за зимата… ако не – в хладилника за бърза консумация. Тези, последните, много ги обичам.

При нас чушлетата не се задържат повече от 2 месеца, та за по-голям срок на годност не мога да гарантирам.

Вариант с патладжани

Спомням си за една страхотна туршия от патладжани, която съм яла като дете. Правеше я една роднина и за кратко родителите ми се бяха запалили, но престанаха. По спомен:

  1. Патладжаните се нарязваха на кръгчета, посоляваха се и се оцеждаха след час. После се пържеха.
  2. В буркани се редяха ред патладжани, ред нарязан чесън, магданоз и черен пипер на зърна… и така до 1 пръст от ръба на буркана.
  3. Заливаха се с маринатата и се затваряха.

Вариант със зелени домати

Нямам патладжани, но в градината има доста зелени домати, които нямат голям шанс да узреят през следващите дни. И понеже печените на оребрен тиган резенчета зелен домат, заляти с маринатата, останала от изядено бурканче люти чушлета доста ми хареса на вкус, мисля да еспериментирам да направя за зимнина по спомените ми за патладжановата рецепта през уикенда.

Ако случайно се окаже успешна, ще се похваля :).

***

П.П. Лютеница не правихме, защото време не остана и си поръчахме от Боби и Гери. Много е вкусна, пробвайте! 🙂

Квартален курбан

Съседите ни поканиха на квартален празник – от години на 8-ми се правело курбан за раждането на Богородица. Сега… ние с Прасоний принципно друг култ изповядваме, пък и от няколко години мръвка не ядем, но като люде отворени за чуждите вярвания и обичаи, а и уважаващи много съседите си, зарязахме недовършената барака, облякохме новите дрехи, награбихме фотоапарата и поехме към кварталната църквичка, която на всичкото отгоре ни е и съвсем наблизо.

Не бяхме ходили до сега ни на курбан, ни на събор и не бяхме много наясно с програмата и какво да очакваме, та разказът ще е в картинки 🙂

Улицата, която обичайно изглежда като в горната си част започна да се пълни с хора и коли.

До мястото на събитието предприемчиви търговци бяха опънали обичайните шатри: джунджурийки за децата и бира със скара за възрастните. На бирения щанд мярнахме познати физиономии – собствениците на кварталното магазинче за хранителни стоки – и с далеч по-леко сърце си поръчахме пиенето.

На поляната хората започнаха да се редят в кръг и пред всеки имаше някаква съдинка – баки, кофи, бидони, емайлирани канчета… кой каквото намерил. Доста от съдовете си стояха на земята без собствениците – хората използваха времето, докато започне ритуала, за да се видят с познати.

Чудехме се как ще напълнят всичките тези кофи, докато не ни заведоха “в кухнята”. Оказа се, че курбанът всъщност са доста курбани, ентусиазирано разбърквани от мъж и жена с огромни дървени лопати. Иска се наистина голям мерак, за да прекараш такъв горещ ден край врящи казани и огън до краката.

Това, което бяхме мислили за странен стар гроб се оказа паметник на Богородица. На него се оставяха запалени свещи за здраве и цветя.

Местният свещенник пристигна и службата започна. Все още не мога да разбера защо не трябва да се ползват микрофони и усилватели в православните служби. Бяхме доста назад и не успяхме нищо да чуем.

Повечето хора бяха донесли и питки. Традицията повелява попа да си отчупи пръв от питката и понеже хлябовете бяха наистина много, нашият се беше въоръжил с нож и действаше доста експедитивно 🙂

Традицията май и друго е повелявала, но понеже и аз съм почитателка на Божествения Еликсир в Малки Плоски Шишета, след шеговитото попско подмятане “Ей, намери и ти в кой момент да ме снимаш”, се заклех съвсем сериозно да унищожа компромата. Без да уточнявам кога 😀

След сериозната, дойде ред и на веселата част и майсторите на курбаните тръгнаха да пълнят съдинките.

А след като се поразчисти поляната, започнаха песните и танците. На една компания в съседна къща явно българския фолк се стори прекалено мек, та набримчиха и някакво брутално сръбско. Очаквах хората на хорото да омотат стъпките, ама тц – мешаната музика не им пречеше изобщо.

След този национален музикален двубой ни бръмнаха главите, наливното Пиринско в нас започна да пита от къде да излезе, а и слънцето залезе, та тръгнахме да се прибираме. Младите щели да стоят до късно с музиката. Ние, попреминалите 30-те за наш късмет вече не се числим към младите и се захванахме да правим кисели краставички 🙂

***

Хареса ни: има общност на квартално ниво, хората се събират, правят нещо заедно, веселят се, имат си традиции. Църквата, която мислехме за затворена, се оказа работеща (принципно на едно място затворят ли училищата, значи деца няма и до 30 години ще се разминават само старци по улиците… затворят ли и храмовете, пиши го бегало – и старите вече ги няма).

Не ни хареса: чалгата.

 

Стария Добрич и други илюстровани приказки

Четирите дена почивка (два от които път с камили… така де, БДЖ) минаха. Гледам си снимките от 2-те населени места, където се шматкахме в жегите и се чудя защо преди 4 години, на предното ми идване тук съм пропуснала да спомена впечатления. А то не е като да няма.

Добрич е град, където човек може да изкара една доста приятна няколкодневна отпуска. Спокойно, много зелено, с широк пешеходен център, доста приятни места за хапване и пийване. И достатъчно места, където жените да блеят, а мъжете да нервничат – за всички, които не могат да си представят почивката без пазаруване – магазини бол. През 2008-ма, когато за пръв път ходих в този град центъра се ремонтираше и не беше толкова спретнато, но сега ми се стори различно – по-курортно някакво. Почти като в любимия на сърцето ми Бургас 😀

Единственото непроменено нещо е архитектурно-етнографският музей „Стария Добрич” – дълбоката сянка на дърветата, тишината, каменния плочник и белите варосани магазинчета са си същите като преди.

Момичето с шевиците

Разходка в събота из “Стария Добрич” не е добра идея – част от магазинчетата не работят, а други затварят по-рано. Отново не успях да пия сироп от сиропчийницата – онези странни съоръжения  от детството с месингови тръби, кранчета и яркоцветните сиропи в стъклени буркани. При следващата визита там ще включа непременно и делничен ден, защото определено си струва да се види всичко.

       

Всички дюкянчета ми бяха интересни, но май при момичето с шевиците се задържах най-дълго и се върнах няколко пъти. Нямах нужда от нищо, но си тръгнах с кръгла чантичка от кадифе, вълна и плетени гайтани за зимното палто, като платих доста скромна сума за огромното количество ръчен труд в нея.

Дюкянчето с шевиците си има страничка във Фейсбук. За останалите забележителности в музея на открито инфото е много оскъдно – има по няколко думи и снимки в официалния общински сайт, в официалното туристическо недоразумение и в разни частни информационни портали.

Тотемите в парка

Парк Свети Георги в Добрич е един от най-старите в България, открит е през 1867г. Принципно градските паркове са мястото, където мога да убия един цял ден, а има ли локва (река, езеро, море) и повече. В този имаше 2 от 3 – през парка минава “Сухата река” и има плавателно изкуствено езеро, а на нас ни бяха останали само 2 часа привечер. Но това, което има само в този парк са дърворезбованите върху отрязани сухи дървета тотеми. В смисъл… може и другаде да има подобни, но няма да са същите – всяко украсено с резба и грънци дърво беше само за себе си.

   

И докато ми обясняваха, че интересното изкуство е безвъзмездно дело на някакъв ентусиаст, с разрешение на парковата управа… взехме, че го срещнахме. В действие, дълбаейки поредното дърво (видео има тук).

Пищов-къщи в Стефаново

Неделята прекарахме на вилно гости в село Стефаново. И въпреки че сме ходили вече там преди 4 години и шматкахме с фотоапарат надлъж (повече, защото е дълго) и нашир (само няколко улици) из селото, успях да забележа особености от селския пейзаж, които съм пропуснала предния път.

Повечето по-стари къщи бяха с някаква по-специфична и непривична за мен архитектура, различна от планинската. Зачудих се дали няма някакво румънско влияние и попитах стар добричлия… оказа се, че това са типови проекти за селски къщи от 60-те и 70-те, по които са градени селата на калъп. Или по-скоро “на пищов”, защото погледнати в равнина на скиците, точно на това напомнят.

Предимно едноетажни, този фасон къщи лесно се дострояват с някоя друга стая при увеличаване на семейството. Просто удължаваш дръжката или дулото на пищова :). Малките прозорчета при кара-тавана горе служат за вентилация: напролет ги отварят, за да се махне влагата от таванското и се затварят наесен.

Май достатъчно впечатления за толкова кратка почивка.

Дървена барака: основи и конструкция

10-тина дена по-късно два от етапите по градинската барака вече са готови: основите и конструкцията. И въпреки че се наложи да променим малко идеята от проекта в движение… доволни сме, получи се доста добре.

Етапите

Чисто като работа основите и конструкцията отнеха 5 дена, колкото ни бяха обещали. Общо като време ни отне 2 седмици (технологично забавяне при съхнене на бетон и импрегнирането на дъските на покрива, търсене и доставка на подходящи материали, други ангажименти на майстора и момчетата от бригадата). Не бързахме за никъде, така че забавянето беше добре дошло – успяхме да огледаме добре всеки етап и да обмислим следващия.

Добутахме бараката до състояние “основи, покрив и конструкция”, като мацането с импрегнанти и лакове ще си го направим ние (една ръка безир вече ударихме обилно на всичко дървено). Разните дребни фугички между бетона и дървото запълних с монтажна пяна. Вероятно сами ще направим и пода в бараката от тротоарни плочки, като идеята е 1-2 реда плочки след време да сложим и като пътека пред нея.

Основната разлика между проекта и реализацията се получи от денивелацията на парцела: идеята ми беше да минаваме по диагонал през тясната част на бараката, за да стигаме до другия край на двора, обаче за да може да стане точно така, трябваше да разкопаем и терасираме още поне толкова от поляната. При такъв обем изкопни работи (които в нашия случай вече могат да се правят само на ръка) започваш да се чудиш има ли смисъл от спестяването на няколко крачки… и решаваш, че няма :). Печелим една стеничка завет, където можем да разположим “квартирата” на котката.

Другата разлика е, че сме на път да се откажем от прозореца, който си бяхме харесали (не сме намерили още дърводелец за по-фините работи) и мъдрим дали да не закрепим поликарбонатната плоскост на някой от малките триъгълници. Този проблем ще го решим, когато решим и въпроса с вратите (готови според нашите размери и виждане няма, а пак опираме до дърводелец, който да ги направи).

Все още стои открит въпроса “сайдинг или боядисано влагоустойчиво OSB”. В крайна сметка ще зависи от цената и наличностите в местните строителни магазини. И тук стигаме до въпроса с

Материалите

В Своге и околностите трудно ще намерите качествени материали на добра цена. Предварително знаехме, че няма шанс да намерим тук дървен материал, подходящ за изработката на барака от този безстрехов тип, за това не съм и мислила подобна конструкция, но… проблемът се оказа доста по-сериозен.

Тук няма да намерите екстри от сорта на добре изсъхнал дървен материал, за вакуумно импрегниран изобщо не се споменава. За импрегнанти на водна основа в местните железарии изобщо не са чували, за бои и лакове на водна основа също. В един единствен строителен магазин в центъра имаше марка тонирани лакове на водна основа на 14 лв кутийката, което тутакси обезсмисли покупката: онлайн поръчката от Лакпром за всички импрегнанти, лакове и бои, които ми трябват за къщата излиза по-евтино от кутийките лак, които ще ми трябват само за тази барака, ако ги купя от тук.

Никога не правете като нас: купуване на строителни материали от свогенското “Топливо”. От там взехме част от материалите за покрива и ондулинът се оказа с повреди от неправилно съхранение. След сума ти разправии заменихме част от повредените платна с по-малко повредени (защото всичките им материали се съхраняват зле в мръсни влажни складове и просто нямаш голям избор) и аз загубих 2 часа в почистването и преглеждането им, но просто ни беше писнало от операцията “обикаляне по складове и ръсене на пари”, за това се отказахме да ги подменяме изцяло с нови от друго място.

Абсолютно всички материали, свързани със строителството тук са по-скъпи от това, което ще намерите в строителните хипермаркети в София, така че си струва човек да отдели време, за да пресметне и поръча материалите си с една обща доставка от там. Ние нямахме подходящо място за складиране на едри неща, а пролетта (когато обмисляхме бараката) беше дъждовна и за това се подлъгахме да ползваме местните магазини, но го отчитаме като грешка.

В замяна на това лошите материали се компенсират от

Майстора

Тук местните майстори явно са свикнали с дефицита и некачествените материали и успяват да направят “от нищо – нещо”. Този път случихме на човек, който си разбира от работата, успява да организира добре хората си и да подбере сред местния недоимък по-свестен дървен материал (ондулина си го купувахме сами с Прасунсен, така че човека нямаше вина за проблемите с него, ама се постара да го сложи така, че дефектите да не пречат).

Понеже си работим от къщи и цялата дандания около строителството на бараката ставаше буквално под прозорците ни: хората се стараеха да работят без да ни пречат и почистваха старателно в края на деня, за което сме много благодарни. (Повечето снимки са правени в обедната почивка и се мяркат нахвърлени материали и инструменти, но вечер всичко отиваше по местата си.)

Мерак ни беше да свършим нещо по бараката и сами, та ще се опитаме да сложим ламперията по стените поне и плочките на пода, но ако “запецнем” или времето ни е кът, ще потърсим отново същия човек за дървениите, определено сме доволни.

Цената

Понеже в предния пост коментирахме колко би струвало да си сложиш готова сглобяема барака от някоя фирма или да си правиш всичко сам, пускам ориентировъчни разчети кое колко ни е струвало до тук.

Материали: общо 850 лв

  • дървен материал – 350 лв,
  • за бетона (торби цимент, транспорт и т.н.): 210 лв,
  • ондулин: ~100 лв,
  • мушама за покрива, пирони за ондулин, водосточна тръба, улуци и крепежни елементи за тях, ламаринените лайсни за покрива и 3 кутии лак, че се сетихме в последния момент да искаме да импрегнираме с нещо дъските на покрива преди слагането на ондулина + четки – останалата част от сумата.

Труд: общо 450 лв за майстора и няколко души бригада.

***

С вратите, ламперията и плочника сумата със сигурност ще доближи и надмине 2000 лв, но при готовите сглобяеми бараки в цената не влиза основата, а и няма как да пасне плътно и да обхване цялата налична стена, така че… 🙂

Дървена градинска барака – проект

В началото бяха двата велосипеда, които заемат досадно много място в и без това малката хол-трапезария-работен кабинет. После започнаха да се появяват лопати, мотики, гребла, вили, коси, тримери, кофи, кухи поцинковани лейки, леки пластмасови лейки, маркучи за поливане и макари за навиването им. Разни бои, лакове, разтворители и четки за тях. Кашоните от пренасянето на всичко това. Саксии за разсад, бурканчета, алуминиевите кенчета за експерименталната соларна инсталацийка, която ще си правим някой хубав ден.

И изведнъж мястото в къщата свърши и започнахме да подритваме кашони с предмети навсякъде, а малкото 2 кв.м. складче (което по идея трябваше да е долната тоалетна) се препълни догоре и отвориш ли му вратата върху теб се изсипват камари вещи. Така де, крайно време е да спретнем и една барака в двора.

Мястото

Триъгълната форма на парцела доста ни ограничава откъм местоположение, но май открихме перфектното място: залепена за едната стена на къщата, където така или иначе имаше да се довършва една зарязана за по-добри времена стена при основата.

Другата причина да бързаме с бараката е, че ни писна от тази кочина отпред. Нямам снимка на фасадата, на която да няма някакви струпани материали или боклуци… неоправената стена ги привлича като магнит :).

Колкото и да не ни се иска да наливаме още бетон, за тази стена отпред ще се наложи, както и някакви прости ивични основи за бараката.

Идеен проект

Поради спецификата на терена и особените ни нужди, бараката е разделена на 2 части:

  • Голяма барака с двойна врата за велосипедите, в която ще наредим и полички за щайги с покъщнина (празни бутилки, буркани), както и за някакви останали материали и вехтории.
  • Малка барачка тип “гардероб” с отделни двойни врати, в която ще съхраняваме лопатите, мотиките, саксиите и т.н. – все неща, които трябва да са ни удобно под ръка за градината и ако ги оставим в голямата, всекидневното им вадене и прибиране ще предизвиква хаос.
 

Отваряем прозорец няма да има (излишно е при тези врати), но за да осигурим дневна светлина в широката част съм предвидила решетъчна стена (подобно на тази), от вътрешната страна на която ще закрепим цветен поликарбонат и ще изолираме по краищата, за да не влиза студ в бараката.

Покривът ще е с ондулин, а не с битумни керемиди… основно заради по-лесното му поставяне. Дали ще успеем да открием зелен ондулин в Своге е малко вероятно, така че и заради това крайния резултат предполагам доста ще се различава от идеята ми. Намерих някакъв онлайн магазин за подходящ обков на прилична цена (уж ковано желязо), така че и това няма да се наложи да търся в бедничките на асортимент местни магазини.

Направих по-подробен проект на конструкцията основно за собствено забавление и за груба представа колко материал би отишло. С майстора сме се разбрали да се стреми да се доближи до външния вид, а конструкцията, ако се налага, да си я преизчисли така, че хем бараката да е стабилна, хем да не я оскъпим с излишно количество дървен материал.

 
Ако на някой му е любопитно, SketchUp проекта на бараката може да се дръпне от тук.

Реализацията

Нямаме никакво свободно време, а и ни липсва опит, познания как да избираме читав дървен материал и още куп инструменти, за това се отказахме да си я правим сами. Препоръчаха ни местен майстор, почти съсед и работата вече започна – копа се мощно и се изля бетон на поразия. Ама за това ще пиша, като понапреднем в реализацията 🙂

Вино от глухарчета

Очаквахме този момент още от есента, когато дойдохме тук. Грижливо пазихме недокосната ливадата глухарчета в задния двор: от градинските ни ботуши, от косата, от съседските кози и кокошки. Дълго се опитвах да стана рано, докато по цветчетата има роса и накрая просто излязох с кошничката в жегата и набрах количество за около 1 литър. Внимателно спазихме етапите от рецептата и този път се сетих да ги заснема всички.

И идилията беше дотук

Чудех се дали да пускам този пост, но понеже мернах в блогосферата, че и някой друг е правил такова вино – вече мога спокойно да си призная: нашето за директна консумация не става. Кисело е като оцет :D, а алкохолния градус не мога да измеря – явно има малко по-едра утайка, която е минала през тензуха и задръства виномера ми.

И понеже не знам дали догодина ще се опитвам отново да правя алкохол от глухарчета (химиците в семейството здраво ме наплашиха с разните съединения, които се получавали при неправилна ферментация и ефектите върху различните органи на тялото, ама те моите по принцип така могат да те откажат от всяка храна) – замислих се за всякакви

Алтернативи за консумация на глухарчета

  • Салата от млади листа на глухарчета: ползват се като марули, води се доста полезна пролетна храна. По-старите листа нагарчат, но на мен това не ми пречи.
  • Панирани цветове на глухарчета: идеята за това (заедно с уверенията, че е много вкусно) дойде от @Roguegater. Ние за по-бързо си направихме омлет с последните жълти глухарчета, които успяхме да наберем в двора и беше доста приятно ястие. Догодина ще е сред основните ни мезета за април 🙂
  • Запарка от цветове (рецептата взех от блога на Късна Пролет): заливат се 15 цветчета с около литър вода, похлупва се и като изстине се пие като вода.

И идеи за какво да ползвам моя киселяк (понеже след толкова чакане и труд ми е жал да го изхвърля, а Прасунсен опита една глътка и се отказа, така че съм сама в усилията си да изпразня бутилката):

  • Коктейл Бредбъри: 1/3 от много киселото ми вино от глухарчета, 2/3 тоник, лед, коктейлни аксесоари според вкуса.
  • Глътка от виното чудесно ароматизира и прави приятно кисела газираната вода, която пия вместо безалкохолни. Знам, че газираното не е полезно, ама ми писва голата вода и чая, а разните фрешове са си калорични.
  • И естествено – вместо лимон или оцет в салатата.

 

Сагата на начинаещите градинари :)

– Трябваше да вкарате едно тракторче да го прекопае тоя двор, да го изравните и да си насадите райграс – като при нас! 

Просто няма вариант да мине някоя комшийка, да ни заговори и да не се стигне до това изречение. Да, по-лесно е по този начин дворът ти да придобие приличен вид, но е скучно. В момента при нас е като в джунгла, а аз се чувствам като откривател-ботаник (а като се сетя колко скучни ми бяха часовете по биология…).

Малко напредък с двора

По ред причини решихме да се справим с двора приоритетно сами. Да натрупаме малко опит и знания в съвсем различна сфера, да осъществим желаните експерименти и най-важното: да се пораздвиждаме поне по 1-2 часа дневно, защото по 10 часа пред компютъра вече не ни е комфортно.

При покупката на парцела заварихме на тротоара до оградата ни едно микро сметище (започнало с неизвозена купчина от асфалтирането на улицата, допълнено с отпадъците от камините и печките на цял квартал, камъни, дърве и по малко пластмасови чашки и бутилки за разкош), което през няколкото години на строежа съвсем закономерно се увеличи. След като се преместихме, веднага се опитахме да организираме премахването му… и ударихме на камък. Опитите ни да сигнализираме в общината попадаха в някаква чиновническа черна дупка, а частните фирми и лица споменаваха такива цифри, че все едно утайник на Нефтохим ще местим. Накрая, в ранна пролет, яхнахме велосипедите и през девет баира в десети открихме местната сметоизвозваща фирма. Обсъдихме проблема с някакъв човек, който портиера извика и след 2 дена, в ранни зори ни събуди шум от фадрома. Дълго не посмяхме да отворим очи, за да не избяга хубавия сън, но накрая се показах на балкона. И добре, че го направих, щяхме да пропуснем кадъра с извозването на последния боклук 🙂

09.2011. Така изглеждаше при пренасянето ни миналата година.

03.2012. Малко след като измихме улицата си сами. Безсмислено, предвид тази купчина.

04.2012. Ура, камъните и сгурта вече ги няма!
04.2012. Ура, камъните и сгурта вече ги няма! Можем да действаме с оградата.

05.2012. Не е грандиозен напредък, но входът ни започва да изглежда прилично.
05.2012. Не е грандиозен напредък, но входът ни започва да изглежда почти прилично.

С това дойде ред и на подменянето на самата ограда… с което също решихме да се справим сами, някак си. И по възможност без леене на бетон, че нещо сме станали алергични към местния бетонов възел и зацементирането на всичко. Съвсем нормална реакция на хора, които вече 10 месеца където копнат, вадят арматура или удрят на бетон.

Успяхме да опънем 10 метра нова мрежа, да подменим някой стар кол и да вапцам с черна “3 в 1” боя дворната врата и част от оградата, преди ръждата да е напреднала. И понеже сме малко като ненаиграли си с лего хлапета, купихме (и разтоварихме) 50 бетонни коминки, с които да си направим терасирането на няколко места в двора и 30-тина тротоарни плочки, които да нахвърляме на определени места в тревата като стъпки. И малко дървен материал за сандъци, ама това е дълга тема.

На въпросът “Защо коминки?” – ами защото са доста по-евтини от това решение, а за нашия малък наклон ще вършат същата работа + функцията на бетонна саксия без дъно. Пробно си направихме една тераса с тяхна помощ, насадихме вечнозелените храсти на самата тераса, а в коминките – започнахме с малко здравец и цветя. Краят на “зидчето” още търпи трансформации – т.е. каквото нареди единия, докато си почива от работата за пари, след това другия отива и му го пренарежда по друг начин… така де, ненаиграли си деца. При консенсус в коминката се сипва пръст, посажда се растение и вече местенето й става невъзможно от сам човек (тежи пущината), така че за промяна ще трябва и двамата да действаме в коалиция :).

Селекция на плевелите

През есента, поради липса на време, окосихме двора, прекопахме няколкото участъка, където ще се сади нещо напролет, зарихме подарените луковици на нарциси и лалета и боцнахме 5 дръвчета (3 са се хванали). След това хвана големия сняг и студ, който успя да умори дори стайните ни растения и някак си започнахме да се радваме на всичко зеленичко, което успее да поникне в саксиийките, дори и да се окаже плевел.

И докато райграсът на съседите още седи рехав и блед, в нашия двор плъзна дива буйна растителност*. От купените разсади ягоди не излезе нищо, затова пък една голяма част от двора е окупирана от диви ягоди, вече цъфнали. От участъка с глухарчета набрахме за вино, хапнахме салата от листата им и пробвахме панирани цветове (за съжаление се усетихме малко преди да прецъфтят, оказа се доста вкусно). Семена от мента в селския магазин нямаше, обаче в двора е плъзнала някаква дива вариация, която мирише приятно и расте едва ли не и върху камък.

Същата е ситуацията и със здравеца: цяла есен търсех от къде да си откопая малко, напролет съседката ми извади няколко от нейните… и докато ги кътах да не ги уморя след присаждането, открих че из целия двор като плевел се е пръкнал и здравец** :).

В момента изпробвам идеята чрез селективно плевене на бучиниш и лепка да сътворя леха с дива мента, здравец, овчарска торбичка, глухарче и още 2-3 красиви ситни цветя-плевели. Почти толкова трудно е, колкото да цепиш камък, като го гледаш съсредоточено. Предвид, че оградата ни в тази част е 30 метра, лехата поне 10, стъпва се само на определени места, а след 1 час стоене в изкекерчена поза (навремето това го наричаха каланетика) съм хванала такава грандиозна мускулна треска, че все едно съм прекопала целия двор с черпака. За нерваци като мен, за които и фитнеса, и медитацията са губене на излишно време в правене на нещо скучно, селективното плевене се оказа чудесен заместител “2 в 1”.

Четох някъде, че при организиране на двора и градината е добре поне около 20-30% от растителността да се остави аборигенна. Е, при нас ще е постижение да е само 70%… като компенсация за съседските дворове, където местните видове изобщо липсват. И докато не проуча всяко едно диворастящо стръкче какво е и за какво може да се ползва.

И малко успехи с културните видове

Не беше нарочно, просто така се случи, че Прасунсен се захвана с отглеждането на разсад за храна, а аз – с билките и подправките. И докато моите успехи се измерват само с успешното поникване на лавандула (втори опит в гърнето на вещицата), мащерка (купено за майтап “цвете в кенче”, което взе, че поникна), копър и магданоз, то при Прасун нещата са сериозни: ядем собствени репички и лук, марулите почти са станали с подходящ размер за салата, еравната е пуснала хубави зелени листа, грахът извива стебла, царевичките и слънчогледа са щръкнали 10-тина см над земята. Благодарение на ината му имаме и спанак, покарали са тиквички, расте тиква цигулка… а и от краставиците и доматите има някакъв шанс да излезе нещо.

И явно му остават сили за още, защото се насочва и към ресора ми. Две малки рошави храстчета къри получиха своето оградено с камъни кръгче и като че ли се чувстват добре. От саксийките с разсад и надписи “розмарин”, “салвия”, “кимион” и “маточнина” и този път излезе само коприва, здравец и нещо неизвестно***.

Малко от импровизираните лехи на Прасунсен. Мрежата откъм дерето има за цел да спира кози, кокошки и трифиди да унищожат продукцията ни 🙂
Храстчетата къри, поръчани от hrasti.com и току-що присадени.
Най-сетне баба Вихронрав се смили и ми отпусна няколко стръкчета лавандула. Не смея да ги присадя, докато не отгледам още.
Не е голямо постижение да отгледаш мащерка, но това цветенце поникна през декември, изкара зимата при 0 градуса в стаята и в алуминиево кенче.

___

* Беше плъзнала буйна растителност. Гостите ни от миналата седмица старателно оплевиха всичко откъм входа, а съседа ни окоси част от полянката ни, за да храни козите си. Страдах 2-3 дена, но се примирих.

** Знаете ли колко вида здравец има? Оказа се 422, от които само 1 мирише на това, което познаваме като здравец. И аз не го знаех, а нямаше и да разбера, ако просто бяхме платили на някой да мине с косата из целия двор.

*** Традиционно при нас това неизвестното се кръщава “Плевелчето Чушко”, получава си лична саксия и умерени грижи. И собствена приказка 😀

 

 

 

Ирландско време в Своге, вело-старец и детско рали

Обичам разходката по никое време по празници, защото всички тюфлеци са яко замасени и улиците са наши. Така колоездихме из Младост на един 1 Януари и беше все едно бомба бе паднала. Така е и в Своге на Великден, особено при ситен дъжд и ракиено време.

Тъкмо с Прасунсен обсъждахме, как за разлика от Дъблин, по нашите ширини валне ли малко дъжд и всички се изпокриват или се качват в колите… и го видяхме. Старец с костюм, прилично колело и чадър в едната ръка.

Докато се набутам да извадя фотоапарата и ни отмина. След него профучаха селяни с коли (от тези особи, дето няма да намалят, за да не те изпръскат) и докато го ожалвахме при тази липса на химическо чистене в близките 30 км… той взе, че се върна. Без чадъра, ухилен до уши, даже ни помаха :). Не знам защо ми хрумна, че сигурно не е българин.

   

Когато бях малка, всички момчета на нашата улица имаха лагерни колички. По-отворените си ги правеха с кормило от детски велосипед и колелца от ролкови кънки. Сигурно от 20 години не бях виждала деца да си играят така на улицата.

Шантаво ирландско време – през 10 мин се сменят ситен дъжд, силен дъжд и слънце изпод оловни облаци. А по нашите улици има само деца, странни  старци и откачалки като нас. Вървиш, дишаш дълбоко и се усмихваш на пролетта наоколо. И се чудиш къде, аджеба, са живите хора.

Търкулнало се дънерчето…

– Нещо трополи долу, ще слезеш ли да видиш?
– Не сега, каталясал съм.
– Ама може козите да са влезли в двора!
– Майната им.
– Може уличните кучета да са влезли и да серат наред по лехите!
– Майната им.

Смъкнах се по стълбите, надникнах навън… съседите отсреща си говореха нещо на двора си и се смееха. Може пък те да си товарят някакъв багаж и да се чува и у нас. Прибрах се обратно, заключих и се качих нагоре. Наистина се бяхме уморили доста днес.

Доста по-късно вечерта излязох да хвърля боклука и го видях. Големият дънер-масичка гордо се мъдреше до по-малките си събратя столчета. Много, ама много приятна изненада от същите тези съседи, които ни бяха изтъркулили така и дънерчетата-столчета :). Следобедното ни пиене на чай най-сетне ще си има и маса.

Мдааа… ще трябва да измислим подходящ отговор 🙂