Особености на софийския градски пейзаж: юни 2013

Планирах този месец да се отчета в рубриката с кадри от Лондон и 4 исландски града, но още от летището ни подхвана друга вълна. А и центърът на София без автомобили се оказа едно чудесно място за разходка, докато се освобождаваш емоционално от всичко, което ти трови живота напоследък.

Симпатичен, мирен, весел, малко шумен протест. За съжаление май това не е достатъчно.

в ариегарда сме, защото имам фобия към навалиците

Попадението, което ми направи деня беше момчето с противогаз и надпис “Не мога да ви дишам”.

"Не мога да ви дишам!"

На велосипедистите завидях. Поне прибирането им ще е приятно.

Винаги съм се чудела защо “Да изметем боклуците” се възприема толкова буквално, че по протести се размятват метли. Човекът с прахосмукачката определено има подход.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Посланието с тази шапка не го схванахме в гръб, но заради носталгията ни по исландския климат влезе в кадър.

08

Оглеждахме се за митичните автобуси от Монтана (белким склонят да се отбият и до Своге), но както във вица… не били монтански, а МВР-шки и не карали протестиращи, а полицаи. Отказахме се от пълната обиколка по всички блокирани улици и на Орлов мост се метнахме към най-близката метростанция в гонитба на предпоследния влак.

полицейско присъствие

На въпроса “Защо не протестирате в Своге, а идвате до тук?” отговор: “По същата причина, поради която ходим в София на зъболекар и пазар, ползваме летището и гарата за по-екзотични от Лакатник дестинации.”
Можем да обявим Дреново храсте за автономна зона със същия успех, с който ще направим протест тук. Никой няма и да забележи.

Билките в градината

Задния двор в началото на май

Дворът ни е трън в очите на близки, съседи и минувачи. Принципно сме наясно какво в общи линии искаме: максимално естествена среда, като горска полянка. Селекция от най-готините местни диви видове, които се чувстват добре на тази почва. Няколко лехи с цветя и зеленчуци, за които ще полагаме грижи. Дръвчетата, храстчетата, лозите и останалите трайни насаждения.

На теория звучи просто, на практика не чак толкова готините и откровено досадните местни диви треви се чувстват прекалено добре в двора и успяват да се извисят до човешки бой.
Та вопъла ми “Не пипай дивото!” се спазва някъде до средата на май, а към средата на юни дори и аз съм приела идеята да окося ниско целия треволяк. Но от тази пролет – определено съм решена да проверя какво все пак минава под ножа.

Твърдо разпознати билки



От растенията, които си растат на воля в двора и нямам съмнения относно самоличността им, използваме активно глухарчето и маточината. От листата на глухарчето може да се прави салата, жълтия цвят става за паниране (или както ние го обичаме повече – на омлет), а миналата година дори се опитахме да правим вино от глухарчета. Половин бутилка оцет от него още се мота в шкафа.

Маточината трудно може да се сбърка, заради лимоновия аромат на листата. От нея си правя чай – изстуден е добър и през лятото, но листата се берат преди да е започнала да цъфти. В двора маточината расте на едно единствено място и поради тази причина не пускам чужд човек да коси там. Опитах се да садя “културна” маточина от купени семена, опитах се дори да пренеса коренче от тази в оградена леха, но и в двата варианта няколко пъти неуспешно.

Кукуряк “отглеждам”, защото е красив и е от първите пролетни цветя. Всяка година си самопораства на едно и също място – край оградата. Подозирам, че ако се пробвам да го пренеса в цветна леха, ще претърпя неуспех и просто го пазим при косене.

Лепката, родилната трева и бучинишът са от нежеланите плевели в градината. Не са грозни, просто на нас са ни безполезни и окупират всичко. И въпреки уверенията на Прасунсен, че няма вариант да объркаме бучиниша с магданоз, на мен ми е леко притеснително да го гледам в двора. Иди доказвай после… 😀

Предполагаеми билки

Това са растенията, които аха да назова, ама ми липсва сигурност. Не бързам да ги използвам, но ми се ще да ги запазя някак си.

Това, което наричам “конски босилек” доста прилича на салвията, засадена от купени семена в двора. Пчелите на съседа го обожават и преди да се приберат привечер, почти не може да се ходи спокойно около тези храстчета.

От предполагаемия “теснолист живовлек” имахме доста в лехата с невените, но беше брутално оплевен от роднини :). Идея нямахме какво е това растение, не остана време да проверя предварително, не впечатлява с външен вид… но все пак ми оставиха няколко, за да проверя какво е. Надявам се да са достатъчно, за да се размножи пак.

За петопръстника съм по-скоро сигурна и аха да го преместя в горния раздел, но в двора открих и друга трева, доста приличаща на него. Намерих я в един блог  като “планински очеболец” и май според доп. инфо ще се окаже точно това.

За нежния лилав жаблек също щях да съм напълно сигурна, но при ровичкането миналата пролет съм го записала като Vicia tenuifolia (тънколистна глушина), та в крайна сметка не знам кое растение от семейство Бобови окосих вчера.

Търся помощ

За последните няколко треви нямам никаква идея и ще съм благодарна, яко някой ми даде насоки. За предните, уж разпознати също, разбира се :).

Миналата година в двора се подвизаваха няколко вида див здравец, тази пролет самоизникна само този. На картинка прилича на пиринейски здравец.

Това, което прилича на лайка няма нищо общо нито с нея, нито с полското подрумиче като листа. Някакви странни широки са, ниско долу.

За останалите нямам съвсем никаква информация, но ако някой ми каже как да се отърва от този противен трън (без химия), ще черпя :).

***

Още поне 20-тина растения останаха неизследвани, защото или са били единични бройки, или миналогодишни и липсващи през тази пролет, или снимката съвсем не става за нищо. Вероятно темата ще е с продължение. Поне докато ме мори любопитсство.

 

“За гъби” в изборния ден

Едно от неочакваните предимства на малките градчета е, че всичко ни е под носа, включително и кварталния клуб, в който се помещава изборната ни секция. За пръв път успяхме да се наспим добре в неделя, да закусим обилно, да прегледаме социалните мрежи до обяд, да гласуваме и дори да ни остане време за 4 часова изцяло пешеходна разходка из гората с прибиране по светло. За да полеем прясно засятите в събота насаждения, защото в София може и да е валял съвсем безсмислен проливен дъжд, ама в Своге и капка не капна.

Гъби не видяхме, освен една в средата на пътя.

Гъби не видяхме, освен една в средата на пътя.

Принципно планирахме кратка разходка, защото косенето на почти метър и петдесет висока трева и последвалото прекопаване и садене на домати и цветя предния ден е достатъчно уморително и честно казано всичко ни болеше. Обаче равният път предполага сладки приказки и след като подминахме познатата част от пътя се започна с едно “Добре, виждаме какво има след следващия завой и се връщаме…” и така още 1 час.

На кръстопът.
[ На кръстопът сме – по познатия или по трудния път да поемем. ]
дотук бяхме стигнали предния път
[ Дотук бяхме стигнали предния път. ]
поляната, която не бих косила
[ Зюмбюл ли си… (всъщност обикновен салеп, както ми подсказаха). Поляната, която не бих косила. ]
Идеята да се забием на още по-диво място вече не ни се струва чак толкова абсурдна. Набелязахме си и достатъчно диви и непривлекателни за туризъм, промишленост и едро земеделие симпатични местенца (с ток и мобилен обхват), където да емигрираме, ако ни писнат съвсем живота в цивилизацията и кретените, които традиционно си избираме да ни управляват.

Започваме да разбираме хората, които не искат да се връщат в града.
[ Започваме да разбираме хората, които не искат да се връщат в Своге, защото им било много градско. ]
И не знам защо започнах да си мечтая за коне. Освен за козичката, кокошките и прочие животинки, за които все не идва ред и място.

П.П. Няма време за дълги и сериозни постове тази година… планирали сме да правим много неща, а времето не стига.

“Една година в Прованс”

books

Признавам си, фен съм на електронните книги. Успях да запаля и Прасунсен, по-удобно ни е с четец, отколкото на хартия и т.н. Обаче тази есен спретнахме бараката и една голяма част от мотащите се материали, инструменти или просто неща, които още не сме готови да изхвърлим, отидоха там. И изведнъж се оказахме с една празна откъм натрупани кашони дневна, в която вече има място за книги и кътче за четене.

Започнахме да обзавеждаме срамежливо с ширпотреба, после спретнах набързо ориентировъчни скици и се обадих на майстора. И хоп, още преди първа пролет се оказахме с достатъчно библиотечни шкафове, за да установим, че не ни достигат книги за тях 😀

“Една година в Прованс” на Питър Мейл* и продължението “Прованс завинаги”  бяха сред първите ни поръчки – стори ни се, че историята на двойка англичани, заменили градския живот в Лондон с този в малко френско селце за особено подходящ подарък за първата ни година** в Своге.

Няма да разказвам книгите, за да не развалям нечие удоволствие, само ще отбележа някои неща:

  • “Една година в Прованс” е задължителна за всички, решили да се местят от големия град на село***. Както установихме, има някои общи неща в манталитета и начина на живот на провансалци от 80-те и днешните българи от село :). Разликите по-скоро ме натъжават.
  • Иде ми да поискам телефона на водопроводчика им, мосю Меникючи. Все още не сме открили свогенския му еквивалент.
  • Книгите не са подходящи за хора на диета. И за хора, опитващи се да откажат алкохола. За тази година и половина тук добихме приятния навик да обядваме бавно с чаша вино или бира, а след прочита на книгите – оправдание защо го правим.
  • В българските (нормални, всекидневни, ценово приемливи) малки кръчми не умеят да готвят и менюто е прекалено еднакво. Предполагам причината е, че не готвят собствениците. Но какво ги кара така безотговорно да се отнасят към подбора на алкохол изобщо не мога да гадая.

* Преди доста време бяхме гледали “Добра година” по книгата от същия автор на кино и май някъде тогава се запалихме по спокойния живот в къща сред разни битово-земеделски проблеми 🙂

** Добре де, при нас вече е година и половина. Подаръкът за годишнината беше бараката.

*** С това повтаряне “на село” изобщо не искаме да обиждаме новите си съграждани 🙂
Просто къщата ни е в края на квартал в края на града, почти в границите на вилна зона. Имаме по-скоро селски по размер двор, съседи гледат кози, пчели и кокошки, във всеки двор има лозички, зеленчуци, някоя овошка. И когато забележат, че се спускаме с пазарските торби надолу, питат: “Вие в Своге ли ще ходите?” Та така…

С БДЖ до Мездра

Отдавна планирахме да възобновим еднодневните влакови пътешествия, а каква по-подходяща дестинация от железничарския център Мездра? Тръгване към обяд и прибиране привечер, по много живописния път през дефилето и с достатъчно време за разглеждане на малко градче плюс похапване в местна кръчма. Изчакахме първата суха слънчева събота и потеглихме.

Пътуването с влак точно по този маршрут би трябвало да е доста приятно преживяване, но по всеизвестни причини не ни се получи. Прозорците на влака не бяха мити от поне петилетка и почти нищо от разкошните гледки не видяхме, в замяна на това в толкова топъл ден имаше парно.

Гарата в Мездра, също както и в Своге, си е баш в центъра. Слизаш от влака и вече си на “стъргалото”, което си е известно удобство, ако не живееш точно там.

Прави впечатление, че достолепната архитектура е от 30-те години на XX век. С дарения са построени църквата „Св. вмчк Георги Победоносец“ и училище “Хр. Ботев” в центъра. Някои от по-интересните и запазени стари къщи също са с дата 1932г. Централните части на града са добре озеленени и с удобни пешеходни зони.

Хотел. За всеки случай, ако те сполети стачка на БДЖ и не успееш да си тръгнеш от тук. училище “Хр. Ботев”  Дом на железничаря. Естествено :) църквата „Св. вмчк Георги Победоносец“  една от малкото добре поддържани стари къщи в центъра Паркът между 2 улици Паркът. Една от приемливите статуи. Доста сбъркан строеж отзад. Паркът. Детски фитнес кът. Паметник на онзи с горелката на главата, ръчкащ мършаво драконче с пръчка. Вероятно единствената детска градина, за това пък огромна. Табло с вело маршрути в околността Старият автомобил в ролята на градинско джудже. Или великан :D

Всъщност Мездра е идеален град за велосипеден транспорт – равен и неголям като площ, скромно улично движение и без така дразнещите паркирани по тротоари или на платното автомобили. В центъра на града има табло с вело маршрутите и в околността.

Иначе из Мездра витае някакъв деветдесетарски дух. За кратко пътуване назад във времето е приятно и забавно.

Мездренци изглежда са големи фенове на гроздето, защото пред доста жилищни блокове видяхме асми. Интересно е дали съседите съвместно правят и виното си и има ли дегустация по входове? С Прасунсен още не сме успели да си засадим лозе в двора и почти им завидяхме.
И точно на входа на панелен блок успяхме да мернем един типичен грузински графит – с вино, грозде, достолепни мъже с бради и манастир в далечината :D.

Лозе пред блока. Интересно, правят ли комшийско вино? :) Интересно съчетание от асма и уведомителна антипаркинг табела Тук лозичките са още малки, но към конструкцията е подходено с нужната сериозност : градски стенописи в грузински стил

Естествено, градското пешеходно обикаляне винаги ни докарва неистов глад с жажда и една огромна част от методичното обхождане на улиците е в търсене на подходяща кръчма за чревоугодници, които не ядат месо. И тук вече ударихме на камък – събота, тук затворена пицария, там е просто кафе-бар и не сервират храна… Погледнахме на няколко пъти белите покривки на хотелския ресторант, но доста силно ни лъхаше на Балкантурист и не се престрашихме. Накрая попитахме и ни показаха някаква дървена постройка, срамежливо скрита встрани от хотела. Също здрав деветдесетарски дух, даже музиката и менюто не бяха променяни оттогава :). Но ни нахраниха обилно за скромни пари. И пак, по традиция, впечатлението ни от заведението се развали, когато се наложи да разтоварим бирата в тоалетната му.

Хареса ни и е вероятно да повторим Мездра, ако киното в града все още работи.

 

Котешка къщурка

В края на юни, без да сме планирали изобщо да имаме домашен любимец, се сдобихме с Мърличка Черешкина. Прибирахме се от Бургас, БДЖ, докато изтрамбоваме баира с раниците на гръб беше станало среднощ… а котето се бе свило до оградата, заобиколено от лаещи улични песове. Някой просто го беше изхвърлил – обичайната съдба на женските котки тук.

Пуснахме я в двора на сигурно място, дадохме й малко храна и тя остана (всъщност от следващата сутрин и с багер не можехме да я изринем от двора, но това е отделен въпрос :D). Проблемът е, че през зимата тук става доста студено, ние котка в къщи не искаме, а и самата Мърличка удържа да спи в антрето само 1 нощ – вечерта след кастрацията си. Не можеш да вържеш селска котка, разполагаща с половин декар двор, дървета за катерене, дере с безброй приключения и камара местни обожатели да седи затворена в малка къща и туйто.

Мърличка, 2 дена след като я намерихме  Клошарчето с любимия кашон оглеждаме терена за къщата Със самата къщичка се мотахме целия ноември. Имаше достатъчно работа по градината и бараката.

През лятото котето обикаляше сенките в двора, наесен като истинско клошарче окупира един кашон, но за зимата решихме да й спретнем по-прилична къща. Дървена, с двойни стени и изолация от стиропор между тях. Върху покрива и на пода сложихме изолационна мушама, подът е двоен, със стиропор и фазер. Всички фуги и процепи (освен вратата) са затворени с монтажна пяна. А вътре – достатъчно пластове сложни пространствени конфигурации от любимия на Мърличка кашонен картон (за допълнителна изолация и по-лесно почистване).

Мърличка, 5 месеца след като ни се натресе, добила формата на почти идеален кръг Остава да се боядиса фасадата :) Къщичка за котки без врата и обзавеждане Текущото състояние. Вътре е топло, сухо и... шумно.

Вратата не успяхме да я измислим и направим навреме, затова при първия сняг заковахме 2 пласта опаковъчно фолио на балончета (“пуканки”) като завеса – държи достатъчно топло, а котката може лесно да влиза и излиза.

Къщичката се получи достатъчно защитена и топла, но… не отчетохме колко шум ще генерира външното тяло на климатика в близост до нея. Когато той работи, Мърличка предпочита компанията на селските котараци в бараката за дърва на съседа. А в нейната нова къщурка спи поредното изхвърлено от някой коте, достатъчно отчаяно, за да не се впечатлява от децибелите на климатика и моето “ОткъдеСеПръкнаПъкТиСега?!” и “КъшОтТукГадиноПроклета!”

Хора, кастрирайте си домашните любимци, моля.

(А Мърличка, ако оцелее до пролетта, ще получи нова къща. На тихо място, някъде от другата страна на бараката, далеч от климатика и по-близо до мишето царство – задължение, което странно защо пренебрегва.)

Торбичките за пазаруване

С Прасунсен ползваме текстилни торбички за пазаруване по-редовно от около 3 или 4 години – когато започнаха да се появяват достатъчно големи и евтини в кварталните супермаркети. Преди този момент основно ги колекционирах: поредната месторабота, връчваше ни се нещо рекламно в брандирани текстилни торби, които някак си се оказваха в моите ръце (колегите обикновено не проявяваха никакъв интерес към тях). Аз ентусиазирано си ги мъкнех в дамската чанта до първото им пране и после забравях за тях. И така до следващата.

После във “Фантастико” се появиха едни огромни пазарски чанти от нетъкан текстил с дълги дръжки, които се оказаха удобни за носене на рамо и побираха всичките ни покупки… и изведнъж се оказахме затрупани с такива. Защото струваха левче едната и в общи линии напълно си изплащаха парите за срока си на ползване. А и при тази цена, като забравиш да си вземеш от къщи, винаги можеш да си купиш нова.

Е, в Своге освен една умряла “Европа”, други супермаркети от калибъра, с който бяхме свикнали няма… и торбички за многократна употреба в местните магазинчета за хранителни стоки не се продават все още. И понеже не сме склонни да даваме суми от сорта на 16 лв за пазарска торба, потърсихме си онлайн не чак толкова “уникални, ръчно изработени” и т.н.

Изисквания:

  • здрава, по възможност да даяни на пране;
  • достатъчно голяма, за да събере половината от седмичните ни нужди;
  • дълги дръжки, защото и двамата предпочитаме да носим тежко на рамо;
  • като ще даваме малко повече пари от 1 лв, поне да не правим безплатна реклама на някоя фирма, т.е. да не брандирана;
  • да не струва повече от 5 лв.
Оказа се, че торбата-мечта не съществува, но понеже напазарувах 3 броя различни чанти, които ми се сториха интересни…
(чантите са закупени от www.decorbox.bg, продуктовите снимки по-долу са техни)

Чанта с отделения за бутилки

 

Плюсове

Оказа се здрава, добре ушита, с много приличен външен вид. Събира перфектно 6-те малки бирени бутилки в голямото си отделение и 3 бутилки вино в отделните джобове. Струва си цената от 3.50 лв.

Минуси

Малка е за обичайните ни покупки, а и на дръжките им трябва още малко дължина, за да се носи удобно на рамо, когато си със зимно яке. Май ще има повече важната роля да решава проблема с хаоса от бутилки в къщи, отколкото за пазарска чанта.

Карирана чанта с 2 вида дръжки

 

Плюсове

Два вида дръжки: за носене в ръка и за през рамо. Малко джобче за ситни неща/пари. Подсилено двойно дъно и почти достатъчен за нас размер. Доволно евтина (2,80 лв).

Минуси

Дългите дръжки отново не са достатъчно дълги. Чантата трудно може да се носи през рамо, особено ако си облечен с дебели дрехи и ръката, с която придържаш дръжката остава неудобно високо.

Ултра сгъваема чантичка за забравани

Обикновено аз имам задачата да набутам пазарските чанти в раницата си и също така често ги забравям. Връщането за торбите дори и когато сме почти пред двора е досаден процес, включващ отключването на 2 броя врати и спъването в 1 брой котка, която тренира цирковия номер “зигзаг около краката им”. По тази причина се изкуших за една малка сгъваема торбичка, която да спасява положението в такива случаи – мисля да я забравя някъде по джобовете на якето си.

 

Плюсове

Заема наистина ужасно малко място в сгънато състояние. Много лека и компактна, има карабинер за носене на колан или може да се ползва като ключодържател. Приятно голяма (на живо повече, отколкото изглежда на снимката). Идеален заместител на найлонова торбичка тип “потник”.

Минуси

Като изключим това, че не става за носене на рамо… май няма. Но пък и в описанието никъде не пишеше, че е с дълги дръжки. Малко по-скъпа (3.90 лв), но отново влизаше в предварително зададената финансова рамка “оправдана цена за 1 брой”.

 И в крайна сметка…

Експериментът ми струваше 10.20 лв за трите чанти и 3 лв за доставката. Не съм разочарована, днес дори ми харесват повече от вчера. Ще ги ползваме и не струваха скъпо, но… май следващия път торбите ще си ги шия аз. Или поне ще им добавям по един комплект дълги дръжки 😀

 

Бараката, малък финал

Градинската ни барака за лопати и инструменти е вече готова. Финалът е малък, защото остана за довършване една малка плъзгаща врата в участъка “гардероб” вляво, където ще е склада за мотики, лопати, гребла и коси, т.е. всичко онова, което през всички сезони извън зимата ни трябва всекидневно.
Стана студено, нямаме повече материали, боята не съхне… и в крайна сметка заковахме парче ОСБ на отвора за врата, за да презимува.

Тротоарните плочки пред бараката също ще ги пренареждаме напролет. Пясъкът не стигна (плочките също), а с пръст от двора ми е трудно да направя подходящите наклони на пътеките и в същото време да не хлопат плочки :). Нахвърляхме ги, колкото да не газим в калта. Водосточната тръба е подпряна под някакъв шантав ъгъл, защото ще я местим в крайно дясно. Някога :).

Какво направихме дотук:

  1. Подробен проект кое как ще изглежда, с размери и количествена сметка (или поне аз така си мислех);
  2. Помощ от местна бригада за основите и конструкцията (след което доста неща се оказаха различни);
  3. Лятно-есенен лагер, в който се учехме сами да слагаме тротоарни плочки, да ковем ламперия и да напасваме двойни врати.

 И малко детайли,

от които като новобранци в баракостроенето сме някак доволни 🙂

       

  • Ъгълчето на прозореца, дограмата, закрепването и изобщо всичко около прозореца. Получи се изненадващо добре: поликарбонатен лист, монтиран при единия противоземетръсен диагонал, с помощта на дървени Г-образни первази за ламперия. Измислихме го и си го направихме сами… вместо предишната идея за прозорец, която отпадна по (хм) независещи от нас обстоятелства.
  • Ламаринената обшивка на покрива към стената. Не стана красиво, но отново ни е за пръв път да слагаме такова чудо. Към стената е захваната с едни дълги винтове и дюбели за стиропор, а към ондулина – със специални пирони за ондулин. Както винаги, оказа се, че нямаме подходящи бургии и подходящ инструмент за завинтването и се сещаме за това в събота следобяд. Все пак я сложихме сами.
  • Тротоарните плочки. Отвън не успяхме да ги наредим, но вътре в бараката станаха доста равни и здрави. Сефте бърках и бетон, на всичкото отгоре и “на око” (меренето на съставките не го обичам и като готвя), но се получи доста здрав, гладък и без шупли и ронливи участъци.
  • А изкопните работи след 5 месеца суша покрай това недовършено “стълбище” ми образуваха мускули на неподозирани места.
  • За двойната врата получихме солидна родителска помощ, но след чиракуването смятам, че със следващата ще се справим без проблеми 🙂
  • Оправянето на разни конструктивни недъзи, като например луфта между гредите на бараката и стените на площадката. На чертеж разстояние между тях не би трябвало да има, но… имаше и това щеше да създава проблеми. Спретнахме временно решение, докато обмислим с какво ще се облицова терасата и какво ще има пред нея. По-късно решихме в този ъгъл да е котешката къщичка (но за нея отделен пост, когато я довършим).

В общи линии всичко отне много повече време от предвиденото. Не вярвах, че едни первази за ламперия ще ми отнемат цял месец, но факт – доставките на подобни “екстри” в местните магазини са нередовни и случайни.

 

 

А тротоарите за кога оставихте?

От пролетта е започнал ремонт на пътя София – Мездра през Искърското дефиле. Чудесно, живо ни касае, още повече, че част от пътя минава и през Своге. А голяма част от маршрута ни до центъра на търговията, културата и банковото дело в градчето е по същия този път.

Някъде в началото на лятото разкопаха тротоарите и зачакахме с трепет новата пешеходна зона. И понеже все ми се сопват: “Е какво толкова хейтиш, ремонт тече, нормално е да ти е леко неудобно”… малко фото разходка от вчера следобяд – 18 октомври.

Добре дошли в Своге, предстоят ви 2 км приключения. Докато се чудите кой “тротоар” да си изберете, се натъквате на усиления и самоотвержен труд на работниците, които имат реалния шанс да преизпълнят петилетката за 6 години. Какво пък, 14 часа е.

На местните мами не паркираните коли по тротоарите им пречат да не бутат детските колички по улицата, а самите тротоари.

За инвалидните колички ситуацията едва ли се е променила драстично – и преди, и сега на тротоара за тях място няма.

Докато ентусиазирано щраках улицата и подскачащите на дама пешеходци, за малко да хлътна в ей тази шахта:

И тази далеч не е единствената, малко по-нататък се натъкнахме на друга. Ако “снегът отново ни изненада” ще трябва да излизаме до магазина с куче-водач и щеки.

Сега… ясно е, че има ли ремонт на тротоар, ще има отворени шахти, но поне някакво обезопасяване би следвало да има. По този път нощем е доста тъмно и уличното осветление почти не засяга тротоара. Въпрос на време е някой да се пребие в тези дупки. Минаваме поне веднъж седмично оттук и цяло лято точно тези 2 дупки са си все в този вид.

И този ръб не успях да разбера ще се маха ли, още асфалт ли ще се полага и какво ще става във високата част, но в този си вид е предпоставка за ПТП-та нощем.

Три часа по-късно работниците си почиваха от обедната почивка. Или чакаха материали. Или пък заплати, не разбрах. Но щом работниците се подпират на мотиките, значи шефовете им и за чеп за зеле не стават.

А аз го гледам това и се опитвам да си представя проходимостта му след проливен дъжд. Средата на октомври е…

***

Преди време щях да включа в текста фрази от сорта на “престъпна небрежност” и “управленческа некомпетентност”. Всъщност “малък провинциален град” като ключова дума си съдържа всичко.

А, да… пътят се ремонтира с финансиране от европейски фондове. И вероятно има някаква логика в това да разрушиш 2 км тротоар и да го оставиш за довършване идната пролет, но аз не я разбирам.

Уъркшоп по баракинг

Понеже стана много модерно всеки, който е успял да не съсипе даден проект, да учи и останалите как да не съсипват своите… решихме и ние да спретнем един уъркшоп за начинаещи и напреднали в баракостроенето. Или работилница, по нашенски.

Каква ще е ползата за курсистите?

  • Получават базови практически познания за ползването на чук, пирони и трион;
  • Научават се да завиват дълги винтове в дебела греда без винтоверт;
  • “Три пъти мери, един път режи” не е само народна поговорка, а и икономически инструмент за нередуциране на личното богатство;
  • Получават почти университетски познания по предмета “Съпротивление на материалите”;
  • Успяват да видят смисъла на задачите с греди и опори. Ако не са учили съпромат, ще добият усещането, че от тази дисциплина има смисъл дори и да си PR SEO филолого-маркетолог.

Галерията на отличниците

Малко снимки от уъркшопите ни миналия месец.

Програма по дни и модули

Ден 1:

  1. Избор на достатъчно количество качествен дървен материал
    Или защо 4-те вътрешни дъски ламперия в добре пакетиран сноп от 6 винаги са с чепове и/или дървояди.
  2. Вертикалът не е по-лесен от хоризонтала.
    Или защо няма значение в коя посока ковеш ламперията, понеже все ще ти е зор да направиш от нея стабилна стена.

Ден 2:

  1. За какво служи бащата на половинката?
    Или как да експлоатираме чужд труд
  2. Когато ръцете изпреварят ума
    Този модул ще разделим на двете му логични части:
    • Умът ми пречи: ролята на сутрешното кафе, биоритмите, от чакра в чакра и нумерологията (водеща Кот);
    • Ръцете ми пречат: абе няма значение дали уцелваме, важното е да размахваме чука (водещ Прасунсен).

Ден 3:

Успешно преминалите модулите от ден 2 могат по желание да минат и курса за напреднали:
  1. Какво да правим, когато котката (жената, детето, синигерчето) ни пречи?
    Желателно е курсантите да си носят собствени тежък чук или секирка (щото по нашите има достатъчно наши пръстови отпечатъци и капки кръв за ДНК анализ).
  2. Редене на тротоарни плочки 
    Или защо дори и жена може да се справи с тази работа по-бързо и читаво от наетите по проекта за оправяне на пътя по Искърското дефиле с европейски кинти.
Успешно преминалите всички модули ще черпят с бира и цаца. Ако са им останали и пръсти имат сериозен повод за почерпят, така че да не се ослушват.