Не бяхме се разхождали много из есенно Своге – миналата есен търчахме само до общината и в Жълтото до гарата, за да уреждаме подробностите около проекта и разрешението за строеж, а тази… бяхме се заканили, че ще отидем накрая, да си приемем строежа, но не удържахме 🙂 Мернахме се за малко на строежа, колкото да видим, че с ВиК няма развитие (това вече го знаехме), материалите за част от довършителните са докарани и майсторите са започнали да слагат гипсокартона по стените… и толкова. Хванахме пътя покрай боровата гора до нас и лека-полека кашлицата ми от 3-те активно и 50-тината пасивно изпушени в петък вечер цигари изчезна.
Редовно минаваме покрай тази култова табела. Не знам някой глобен ли е, но мини-сметището си седи. Точно зад тези борове има едно много стръмно дере, в което някой идиот си е изхвърлил боклуците. Или няколко идиота. На по-малко от 200 метра по пътя има контейнер за боклук.
Пътят минава покрай тази порутена стара плевня, но до сега не бяхме се приближавали до нея. Наканихме се да я разгледаме по-подробно, докато не са я съборили.
Бяхме си понабрали малко дюли и орехи от нашите, в двора, обаче… тази ябълка с малки червени плодове и почти никакви листа направо си ме изкуши да я пробвам. После като една истинска евина щерка, прилъгах и Прасунсен. Очаквахме да е стипчива, горчива и червива като всяка дивачка, но ябълката се оказа сочна и сладка, без протеинови добавки.
Пътя навръщане, както винаги, го объркахме. Не че има някакво значение, след като всички пътища надолу ни устройват, но винаги някъде при тази къща бъркаме разклонението. И всеки път се каня да почукам и да попитам за телефона на майстора, който е редил облицовката на долния кат. На мен ми прилича на венецианска мозайка. На малкият бял пес в двора ние пък приличахме на натрапници и понеже се продра да лае и ни наду ушите, побързахме да се разкараме.
Обаче по който и маршрут да поемем за към центъра, винаги има някаква авто кретенийка, която ни хвърля в музиката. В Своге сме виждали бус, отрязан по дължина, закрепен към стената на къща и превърнат в кокошарник… видяхме и бивш камион-кокошарник… е това долу просто е гараж. Нищо оригинално 🙂
Впрочем там сигурно се подвизава някаква авто-тенекеджийска шайка, защото старите военни джипки са сред най-вървежните коли. На нашата улица имаше паркирани 3, а тази вече е минала и през освежаване.
Прасунсен си умира да се грижи за фигурата ми и винаги успява да ме прекара през стълби или умопомрачителни наклони. И понеже съм известна с чувството си за ориентация (губя се в тристаен апартамент и по този повод винаги мъкна със себе си наръч карти и компаси), за следващия път съм решила да си отбелязвам на картата всеки маршрут с повече от 10 стъпала. За да го избягвам.
Е, това е… стигнахме моста, значи до гарата има 5-6 минути пеша. Докато писах това, успях да си загоря баницата, така че за ваш късмет мой пост в кулинарния ни раздел скоро няма да има 😀
