От пътешествието ни в двете Ирландии мина повече от месец и много време за пътеписи не ни остана (въпреки че Прасунсен се отчете с един), но няколко случки наскоро ми припомниха колко приятно се живее, когато освен подадения морков, посочиш зад гърба си и тоягата.

Паркирането – платено

В Дъблин имаше много малко паркирани по улиците автомобили. Зачудих се защо, докато не видях паркинг автоматите за самотаксуване. В интерес на истината в Белфаст и Дери трафика беше по-сериозен, въпреки че градовете са доста по-малки.

Жилищните кооперации си имаха собствени паркинг улички, затворени за външни коли. Доколкото ми обясниха после – за това също се плаща, при това с не малка месечна такса.

Велосипедна идилия

Велоалеи, велостоянки и много велосипедисти. Без значение колко проливен дъжд пука навън, ирландците се придвижват и с колело. Видяхме и вело инцидент между възрастен човек и камион, за щастие без сериозни наранявания… но това окончателно ни отказа да си наемем колелета за разходка из Дъблин. Велосипеди под наем имаше на доста прилична цена, като стоянките с автомат за чекиране са навсякъде, а първия половин час е безплатен.

Самите велоалеи не са нещо особено, просто ги има и се ползват. Паркирани автомобили по тях няма, за това пък видяхме велокуриер.

Безплатни тоалетни

Причината по кьошетата и в уличките около ирландските гари да не смърди на урина не е високото гражданско съзнание на местните жители и гости, а наличието на чисти и добре оборудвани безплатни тоалетни. За пръв път не ни се наложи да търсим дребни при слизане от влак и да ровим за мокри кърпички, салфетки и сапун из багажа. Е, в замяна на това безплатното wi-fi в Ирландия е красив сън. Ако можехме да им изпратим Виваком, а те на нас да ни направят тоалетните на Централна гара, щяхме да имаме по нещо добро и от двата свята.

Пешеходни улици

Много се изговори около тази кампания “София диша”, но за мен затварянето на една улица за месец или дори цял сезон е безсмислено. Пешеходните улици служат, за да могат хората да се придвижват по най-естествения за тях начин: на 2 крака. По тях може и да няма атракции, но трябва да има подходяща настилка и пейки. Трябва да има улични чешми. Кафенета, магазинчета, ателиета… те не пречат, но и не са основното, заради което човек е решил да походи пеш. Има ги навсякъде, така или иначе.

Обикновено разглеждаме градовете в които ходим пеша, рядко на колело, още по-рядко ползваме градски транспорт. Дъблин е добро място за пешеходците. В Белфаст и Дери/Лондондери просто нямаш нужда от кола, ако си турист. Навсякъде има обособени пешеходни улици, хубави тротоари и удобна за всички система от светофари – навсякъде с бутон за пешеходеца. На пръв поглед изглежда, че толерира автомобилния транспорт, но се свиква толкова бързо, че още ми липсва.

Такси от автогарата до летището в Дъблин струваше съвсем малко повече от автобус за двама и беше с точно фиксирана цена. Спирките на трамвая изглеждат еднакво добре и в центъра, и в крайния квартал. В Белфаст можеш да хванеш безплатна железница от гарата до района на университета.

Къщите: по-хубави отвън, отколкото отвътре

Ирландските къщички, наредени в стройни квартали изглеждат толкова спретнати отвън, че започваш да се чудиш каква ли фантазия ще бъдат отвътре, откъм обзавеждане. Е, в това май се различават от нас – любопитно надникнахме (и даже поживяхме малко) в няколко и видяхме стари мебели, неудобни тесни бани, скърцащи дървени стълби и влага.

В София в санираната на кръпки панелка често можеш да откриеш обзавеждане като извадено от списание. В Белфаст явно е по-важно как изглежда миниатюрния ти двор и фасадата на къщата ти. Зад двете врати (да не бяга топлото) никой външен не наднича и спокойно можеш да си караш с пребоядисаните стари мебели. И докато това с  обзавеждането е и въпрос на вкус, то определено ирландците само биха спечелили от мивка с нормална батерия-смесител и осветление с нормален ключ, вместо въженце. Миенето на чинии в белфастски хостел е досадно изпитание. Успях даже да счупя една.

В малките градчета и селца, покрай които минахме с влак на път за Белфаст и Дери, къщите доста напомняха на българските по Искърското дефиле. По-често бели или сиви, с двускатен покрив, балконче с винкел и дървени дъски за парапет. Чувствах се съвсем като у дома.

Тоягата

Явно в Белфаст има основателна причина алкохолът да не се продава в хранителните магазини и в някои райони публичното наливане да подлежи на глоба. А глобите не са никак малки. Сега… не бих казала, че ме радва подобна забрана – харесвам идеята да пийна 1-2 бири в парка с приятели, ако и да не съм го правила от години. Но докато съществуват хора с нулев самоконтрол, тоягата май ще служи не само за подпиране.

Табелката със заплаха за глоба се размахваше за абсолютно всичко, за което можеш да се сетиш, включително и за чупене и драскане на красивите спирки по-горе.

Ейре-мама

Бг-мамата може и да е станало нарицателно понятие, но друго такова жювотно като ирландските мами не съм виждала. Типична гледка е (бяла) млада жена с между 3 и 5 диванета в предучилищна възраст, всяко награбило близалка, чипс или някаква подобна вредност. В момента, в който някое от чааветата приключи с облизването и си отвори устата да каже нещо, връчва му се тутакси следващата запушалка за уста.

Във влака от Дери до Белфаст пътувахме с 2 такива фамилии, които явно се снабдяват с близалки на едро от близкия секс-шоп. Доста гадничко си беше за гледане и да, фотото сигурно щеше да илюстрира добре наблюденията ни, но не бих снимала 3 годишно дете, опитващо се да навре напреки в устата си нещо като огромен цикламен член.

Жените по никакъв начин се възпираха малките да се катерят с кални обувки по седалките, но виж по-голямото момиченце, което се опита да им досажда с някакви свои проблеми сиктирдосаха доста грубо.

 

Мина цял месец от краткото ни пътешествие до Грузия, а и се поуморихме да разказвахме, но за някои гледки продължавам да се подсещам и все не ми излизат от главата.  За това ще ги разкажа още веднъж. Като психотерапия… дано спрат да ми се привиждат призраци, докато вървя из софийските улици 🙂

Метрото, градския транспорт и грузинските шофьори

Някак си след това пътуване започнахме доста да уважаваме метрото като начин за придвижване из градовете.  Хареса ни още в Истанбул, когато трябваше да се доберем от гарата ни до летището за по-малка сума, отколкото сме платили за билетите за влак до там и такситата като транспорт тутакси отпаднаха от класацията. Пък и с истанбулското “афиф метро” можеш и транзит да хвърлиш поглед върху по-голяма част от града, встрани от туристическите маршрути.

Обаче метрото в Тбилиси си беше цяло приключение 🙂 Старата линия, по която пътувахме, е строена през 1966 и е доста дълбоко под земята. Слиза се само с ескалатори – доста бързи и дълги – пътуването с тях е около 100 сек и несвикналите като нас трябва да се държат за перилата.  Така и не успях да направя прилична снимка, но подходящ кадър точно на ескалаторите към нашата метростанция има тук. Е… в моите спомени не е толкова лъскаво, светло и чисто. По-скоро се доближава повече до това:

Само да съм чула вече лоша дума за софийското метро! Каквито и кусури да има – сравнено с това в Тбилиси – хич даже не е зле. В старите метростанции в Тбилиси няма пейки за чакащите и мирише доста на мухъл и застоял въздух.

За това пък е доста по-евтино: около 30 ст за жетон. Евтин беше и автобусния транспорт, за това пък таксиметровите шофьори са в пъти по-досадни. А редовите им шофьори по улиците – потенциални (само)убийци. И за софийските шофьори лоша дума вече няма да кажа. Още изпитвам силен стрес, когато се наложи да пресичам и се учудвам, че някой изобщо спира на светофара :))

Бетлеми – кварталът на стълбище

Хората там като че ли умеят да правят от историята си атракция, за разлика от нас. Едноименната улица-стълбище е създадена през 1850 г. по проект на архитекта Timote Beloi, а целия квартал е разположен по един доста стръмен хълм.

Трудно ще намерите по-дълъг прав участък калдаръм, почти всяка уличка е стълбище към по-горното ниво. Всички сгради в този квартал са запазени максимално автентични. Няма неонови табели, няма скъпи автомобили, нито дори нови магазини.

Докато се разхождахме из Бетлеми, се чудехме как жителите му замъкват покупките си по тези стълбища (защото хора си живеят там, къщите са видимо обитаеми и обитавани). Някъде прочетох, че има ръчно направен лифт…

Гарата в Тбилиси

Ако Софийската централна гара е едно огромно недоразумение, тази в Тбилиси е само една идея по-добра. Самата сграда на гарата отвътре на практика е един мол, по всички правила за строителство на такива търговски центрове. Няколко нива магазини, включително и за хранителни стоки. Тоалетните са толкова чисти, че можеш и да се храниш там. Покрай тези тоалетни разбрах, че санитарния фаянс VitrA е турски и няма нищо общо с другата vitra.

Чакалнята представлява само едно ниво от мол-а, там се продават и билетите.  Доста хитро решение, защото места по пейките никога няма и си принуден да убиваш времето си до влака с поредните намаления на маркови парцалки.  За това пък района около гарата им е същата Индия, като при нашата.

Източни контрасти в Батуми

В интерес на истината Батуми има доста лъскав център и като курортен град си е приятно място с всички екстри, но ние и двата пъти бяхме с раниците на гръб и убивахме няколкото часа до следващия транспорт, така че се мотахме само в района около морската гара и пристанището. А там пейзажите са… индийски, според Прасунсен, който е прекарал няколко месеца в Индия и има база за сравнение 🙂

Стилна, добре поддържана сграда е разположена в съседство с непавирана улица и локви, в които можеш да се удавиш. Е… доколкото видяхме, започнала е мащабна акция за павиране на целия квартал, така че ако отидете в Батуми догодина и се разходите в тази част на града, ще си спестите газенето в калта.

Два хотела, в един квартал и на почти съседни улици.

Не знам кой шегаджия си е кръстил хотела “Аризона”, но има доста каубойски вид, признавам – сполучливо е.

И отново тоалетните. С изключение на летището, където си бяха съвсем ок откъм чистота и европейски на вид, на останалите места в Батуми, където тествахме тоалетните (а за 6-7 часа в жега и непрекъснато наливане с вода се налага наистина често) попадахме на познатите и у нас клекала, с характерната за изтока каничка за подмиване. Снимка нямам. Който ходи по нужда с фотоапарат в ръка, да ми помаха с 3-тото ляво горно пипало  🙂

***

Хм, спирам до тук, че ще стане досадно. И после Енея ще ме захапе, че съм “блог нелюбезна” и аз :))

Не знам защо точно Ginkgo Hostel избрахме като място за преспиване в Будапеща – може би заради опцията да наемем велосипеди от там. По принцип не съм много капризна – искам чисти чаршафи, баня с топла вода някъде на етажа… ако има и кафе или чай сутрин, съм направо щастлива. Обаче изборът на хостел при нас при всяко пътуване се превръща в забавно многочасово ревю-конкурс и почти винаги печели мис “Искрящи плочки за баня”. Тук обаче ме грабна един вътрешен двор с бивше фонтанче, преквалифицирано в градина. Влюбих се в преддверието.

Пристигнахме късно и уморени, та не можах да оценя веднага стаята ни. “О, много е хубава, благодарим”. Едва на сутринта, когато се чудех дали полусънното ми състояние е причина да не преценявам правилно разстоянията, успях да вдяна… Хубава ли? Огромна е! Огромна за целите на един хостел, разбира се. В стая с почти 4 метрови тавани, където собствениците спокойно биха могли да намърдат 10 двуетажни легла, се мъдреше едно двойно и семпла мебелировка – нашето убежище за следващите 2 дни.

Искаше ни се да видим колкото се може от Будапеща и се надигнахме в ранни зори. Докато се помотвах с чая в ръка и се опитвах да щракна дворчето, момичето, което беше на смяна на рецепцията се приближи и каза тихичко: “Можете да се качите с асансьора, на 4 етаж има тераса, на която можете да се движите свободно. Има страхотен изглед към града. ” Измъкнах Прасунсен и веднага се навряхме в кооперацията.

Добре де… опитахме да стигнем на терасата. Но веднага, щом се показахме на последния етаж, ни сгащи една много възрастна дама, заплещи нещо абсолютно неразбираемо на маджарски и ние дадохме отбой. Една открадната снимка към фонтанчето-градинка и бегом надолу по стълбите. Може и да не имала нещо против, даже да ни е обяснявала от къде да минем. Ама пуста езикова бариера…

По улиците много хора караха велосипеди, имаше и няколко “на паркинг” пред хостела. Решихме, че това ще е най-лесния начин да се разходим край Дунав, както в Белград… и попитахме можем ли да наемем от някъде. Оказа се, че в Ginkgo Hostel има свободни 2 велосипеда – старички, но съвсем изправни. Не, не… това на другата снимка е само поставка за саксия вече 🙂 Измъкнахме си една хубава карта на Будапеща от купчината на City Spy (имат и онлайн версии) на масичката във фоайето и се изнизахме навън.

Снимките на сгради и тераси този път ще останат на Picasa-та на Прасунсен. Не можах да отделя тези, които ми харесват най-много. Но когато се прибрахме вечерта в хостела, разбрах защо толкова ми харесва да се връщам на място, което първоначално сме предвидили само за спане и сигурно място за багажа. Ginkgo Hostel носи духа на Будапеща. На всички онези стари сгради в центъра, на младите хора по улиците и на не толкова младата продавачка в магазинчето за хляб, кифлички, вино и бира.  А в главата ми звучеше онова парче на Korai ?r?m – Budapest Felett. Звуците на нощна Будапеща.

***

Стая или легло в Ginkgo Hostel може да запазите през Hostelworld, а повече за нашите вело обиколки из Будапеща има в Зурлести приказки. Финансово – практичния наръчник е от Прасунсен.