Признавам си, фен съм на електронните книги. Успях да запаля и Прасунсен, по-удобно ни е с четец, отколкото на хартия и т.н. Обаче тази есен спретнахме бараката и една голяма част от мотащите се материали, инструменти или просто неща, които още не сме готови да изхвърлим, отидоха там. И изведнъж се оказахме с една празна откъм натрупани кашони дневна, в която вече има място за книги и кътче за четене.

Започнахме да обзавеждаме срамежливо с ширпотреба, после спретнах набързо ориентировъчни скици и се обадих на майстора. И хоп, още преди първа пролет се оказахме с достатъчно библиотечни шкафове, за да установим, че не ни достигат книги за тях 😀

“Една година в Прованс” на Питър Мейл* и продължението “Прованс завинаги”  бяха сред първите ни поръчки – стори ни се, че историята на двойка англичани, заменили градския живот в Лондон с този в малко френско селце за особено подходящ подарък за първата ни година** в Своге.

Няма да разказвам книгите, за да не развалям нечие удоволствие, само ще отбележа някои неща:

• “Една година в Прованс” е задължителна за всички, решили да се местят от големия град на село***. Както установихме, има някои общи неща в манталитета и начина на живот на провансалци от 80-те и днешните българи от село :). Разликите по-скоро ме натъжават.
  
• Иде ми да поискам телефона на водопроводчика им, мосю Меникючи. Все още не сме открили свогенския му еквивалент.
• Книгите не са подходящи за хора на диета. И за хора, опитващи се да откажат алкохола. За тази година и половина тук добихме приятния навик да обядваме бавно с чаша вино или бира, а след прочита на книгите – оправдание защо го правим.
• В българските (нормални, всекидневни, ценово приемливи) малки кръчми не умеят да готвят и менюто е прекалено еднакво. Предполагам причината е, че не готвят собствениците. Но какво ги кара така безотговорно да се отнасят към подбора на алкохол изобщо не мога да гадая.

* Преди доста време бяхме гледали “Добра година” по книгата от същия автор на кино и май някъде тогава се запалихме по спокойния живот в къща сред разни битово-земеделски проблеми 🙂

** Добре де, при нас вече е година и половина. Подаръкът за годишнината беше бараката.

*** С това повтаряне “на село” изобщо не искаме да обиждаме новите си съграждани 🙂
Просто къщата ни е в края на квартал в края на града, почти в границите на вилна зона. Имаме по-скоро селски по размер двор, съседи гледат кози, пчели и кокошки, във всеки двор има лозички, зеленчуци, някоя овошка. И когато забележат, че се спускаме с пазарските торби надолу, питат: “Вие в Своге ли ще ходите?” Та така…

Отдавна планирахме да възобновим еднодневните влакови пътешествия, а каква по-подходяща дестинация от железничарския център Мездра? Тръгване към обяд и прибиране привечер, по много живописния път през дефилето и с достатъчно време за разглеждане на малко градче плюс похапване в местна кръчма. Изчакахме първата суха слънчева събота и потеглихме.

Пътуването с влак точно по този маршрут би трябвало да е доста приятно преживяване, но по всеизвестни причини не ни се получи. Прозорците на влака не бяха мити от поне петилетка и почти нищо от разкошните гледки не видяхме, в замяна на това в толкова топъл ден имаше парно.

Гарата в Мездра, също както и в Своге, си е баш в центъра. Слизаш от влака и вече си на “стъргалото”, което си е известно удобство, ако не живееш точно там.

Прави впечатление, че достолепната архитектура е от 30-те години на XX век. С дарения са построени църквата „Св. вмчк Георги Победоносец“ и училище “Хр. Ботев” в центъра. Някои от по-интересните и запазени стари къщи също са с дата 1932г. Централните части на града са добре озеленени и с удобни пешеходни зони.

Всъщност Мездра е идеален град за велосипеден транспорт – равен и неголям като площ, скромно улично движение и без така дразнещите паркирани по тротоари или на платното автомобили. В центъра на града има табло с вело маршрутите и в околността.

Иначе из Мездра витае някакъв деветдесетарски дух. За кратко пътуване назад във времето е приятно и забавно.

Мездренци изглежда са големи фенове на гроздето, защото пред доста жилищни блокове видяхме асми. Интересно е дали съседите съвместно правят и виното си и има ли дегустация по входове? С Прасунсен още не сме успели да си засадим лозе в двора и почти им завидяхме.
И точно на входа на панелен блок успяхме да мернем един типичен грузински графит – с вино, грозде, достолепни мъже с бради и манастир в далечината :D.

Естествено, градското пешеходно обикаляне винаги ни докарва неистов глад с жажда и една огромна част от методичното обхождане на улиците е в търсене на подходяща кръчма за чревоугодници, които не ядат месо. И тук вече ударихме на камък – събота, тук затворена пицария, там е просто кафе-бар и не сервират храна… Погледнахме на няколко пъти белите покривки на хотелския ресторант, но доста силно ни лъхаше на Балкантурист и не се престрашихме. Накрая попитахме и ни показаха някаква дървена постройка, срамежливо скрита встрани от хотела. Също здрав деветдесетарски дух, даже музиката и менюто не бяха променяни оттогава :). Но ни нахраниха обилно за скромни пари. И пак, по традиция, впечатлението ни от заведението се развали, когато се наложи да разтоварим бирата в тоалетната му.

Хареса ни и е вероятно да повторим Мездра, ако киното в града все още работи.